Ерагон се изниза от залата за съвещания заедно с групата джуджета, нетърпеливи да се нахвърлят върху храната, която ги чакаше, и се присъедини към четиримата си стражи отвън, които играеха на зарове с воини от други кланове. Следван от тях, младежът тръгна в случайна посока, оставяйки краката си да го отнесат където решат, докато обмисляше методи за обединяването на съперничещите си фракции на джуджешките кланове в едно цяло срещу Галбаторикс. За негово раздразнение единствените методи, които му идваха наум, бяха толкова изсмукани от пръстите, че беше абсурдно да се надява, че ще сработят.
Ездача не обръщаше голямо внимание на джуджетата, които срещаше в тунелите — ако се изключат промърморените от време на време поздрави, които учтивостта изискваше, — нито на обкръжението си, вярвайки, че Квистор ще го отведе обратно до залата за съвещания, когато се наложи. Макар да не гледаше къде върви, той следеше умовете на всички живи същества, които можеше да усети в радиус от неколкостотин крачки, дори и на най-малкия паяк, притаил се зад паяжината си в ъгъла на някоя стая, защото не желаеше да го изненада някой, който би имал причина да го търси.
Когато най-накрая спря, с изненада откри, че се е озовал в същата прашна стая, където бе попаднал при мотаенето си предния ден. Отляво се намираха същите пет черни арки, водещи към неизвестни пещери, а отдясно — барелефът на ръмжащата мечка. Объркан от това съвпадение, Ерагон отиде до бронзовия барелеф и се загледа в блестящите зъби на мечката, зачуден какво го е привлякло обратно.
След няколко секунди отиде до средната от петте арки и се загледа в нея. В тесния коридор отвъд арката нямаше фенери и той тънеше в мрак. Ездача претърси с ума си целия тунел и няколкото изоставени зали, към които водеше. Паяци, молци, стоножки и слепи гризачи — това бяха единствените обитатели в тази посока.
— Ехо! — извика Ерагон и се заслуша, докато коридорът връщаше гласа му отново и отново, но все по-тихо. — Квистор — обърна се той към джуджето, — никой ли не живее в тези древни части на града?
Младоликият воин отвърна:
— Някои живеят. Малцина странни кнурлан, за които самотата е по-приятна от докосването на ръката на съпругата или приятелския глас. Един такъв кнурлан ни предупреди за приближаването на ургалската армия, ако си спомняш, Аргетлам. Също така, макар и да не говорим често за тях, по тези места живеят и онези, които са нарушили законите на земята ни и които вождовете са прогонили под страх от смъртно наказание за няколко години, или ако престъплението е наистина ужасно, до края на дните им. Всички те са като мъртъвци за нас; отбягваме ги, ако ги видим край земите си, и ги обесваме, ако ги хванем на нашата територия.
Когато Квистор спря да говори, Ездача каза, че е готов да си тръгне. Джуджето го поведе към портала, през който бяха влезли, а тримата други стражи ги последваха. Не бяха изминали повече от двадесетина крачки, когато младежът чу леко шумолене зад гърба си, толкова тихо, че Квистор, изглежда, не го забеляза.
Той се обърна и погледна назад. Под кехлибарената светлина на красивите фенери, закачени от двете страни на коридора, видя седем джуджета, облечени изцяло в черно, със скрити под тъмен плат лица и увити с парцали стъпала, които тичаха към групата със скорост, за която Ерагон бе смятал, че е достижима само за елфи, Сенки и други създания, чиято кръв бе наситена с магия. В дясната си ръка джуджетата стискаха дълги остри кинжали със светли остриета, които блестяха в цветовете на дъгата, а в левите — метален щит със заострен връх в средата. Умовете им, както тези на Ра’зак, бяха скрити от него.
„Сапфира!“ — бе първата му мисъл. После си спомни, че е сам.
Той се извъртя към облечените в черно джуджета и посегна към дръжката на ятагана си, като в същото време отвори уста, за да извика предупредително.
Закъсня.
Докато още първата дума не бе излязла от гърлото му, трима от странните нападатели сграбчиха най-задния от стражите и замахнаха с кинжалите си да го пронижат. По-бърз от речта или съзнателната мисъл, младежът се гмурна изцяло в потока на магията и без да разчита на древния език, за да оформи заклинание, пренастрои материята на света в модел, който му допадаше повече. Тримата стражи, които стояха между Ездача и нападателите, полетяха към него, сякаш придърпани от невидими нишки, и се приземиха на краката си, невредими, но дезориентирани.
Ерагон се намръщи при резкия спад на силата си.
Две от облечените в черно джуджета го нападнаха, замахвайки към корема му, с жадните си за кръв кинжали. Той парира с ятагана си и двата удара, смаян от яростта и скоростта на противниците си. Един от стражите се хвърли напред, крещейки и размахвайки брадвата си срещу убийците. Преди Ездача да успее да го сграбчи за яката и да го върне обратно в безопасност, едно бяло острие, гърчещо се като призрачен пламък, прониза дебелия врат на стража. Докато джуджето падаше, Ерагон зърна изкривеното му лице и потресен осъзна, че това е Квистор… и че гърлото му свети в яркочервено, докато се разпадаше около кинжала.