Удивен, Ерагон захвърли счупения меч и сграбчи за ръба щита на врага си, мъчейки се да го задържи между себе си и кинжала, който блестеше с цветовете на дъгата. Джуджето беше невероятно яко; то не само устоя на силата на Ездача, но дори успя да го изблъска крачка назад. Продължавайки да държи щита с лявата си ръка, той замахна с дясната и го удари с всичка сила, пробивайки калената стомана, сякаш бе прогнило дърво. Заради мазолите на кокалчетата си не изпита никаква болка.
Силата на удара отхвърли джуджето към отсрещната стена. С прекършен врат, то падна на земята като марионетка, на която са срязали конците.
Ездача измъкна ръката си от назъбената дупка в щита, издрасквайки я до кръв, и извади ловджийския си нож.
Последното от облечените в черно джуджета се спусна към него. Ерагон отби кинжала му два пъти… три пъти… а после му нанесе удар по дясната ръка, порязвайки я от лакътя до китката. Противникът му изсъска от болка, а под платнената маска сините му очи проблеснаха яростно. Той го атакува със серия от удари, при които кинжалът му свистеше във въздуха по-бързо, отколкото очите можеха да го проследят, и Ездача отскочи назад, за да избегне смъртоносното острие. Джуджето го притисна още. В продължение на няколко метра младежът успяваше да отбегне атаките му, докато петата му не се блъсна в нечий труп и в опита си да го прескочи, той залитна и одра рамото си в стената.
С демоничен смях противникът му се хвърли напред, замахвайки към откритите гърди на Ерагон. Като вдигна ръка в безполезен опит да се защити, той се претърколи, знаейки, че този път късметът му бе изневерил и няма да успее да избяга.
Докато се завърташе, зърна как кинжалът се спуска към тялото му като мълния. Ала за негово удивление върхът на острието закачи един от фенерите на стената. Ездача се претърколи още веднъж, преди да види повече, но миг по-късно сякаш пламтящ юмрук се стовари на гърба му и го запрати на пет метра надолу по коридора, където се блъсна в колоната на една арка и незабавно се сдоби с нови драскотини и синини. Оглуши го гръмотевичен тътен. Изпита чувството, че в тъпанчетата му се забиха хиляди тресчици, запуши с ръце ушите си и се сви на топка, виейки от болка.
Когато звукът и болката утихнаха, свали ръцете си и с мъка се изправи, като стисна зъби, когато раните му напомниха за себе си. Замаян и объркан, погледна към мястото на експлозията.
От взрива около три метра от коридора бяха почернели. Едри сажди се носеха из въздуха, който бе горещ като диханието на ковашко огнище. Обгорено от глава до пети, джуджето, което се готвеше да намушка Ерагон, се гърчеше на пода. След още няколко конвулсии тялото му застина. Тримата оцелели стражи на Ездача лежаха в пепелта там, където експлозията ги бе запратила. Още преди да тръгне към тях, те започнаха да се изправят. От ушите и устите им капеше кръв, брадите им бяха опърлени и разрошени. Халките по края на ризниците им блестяха в червено, ала кожените им жилетки отдолу, изглежда, ги бяха предпазили от изгаряне.
Ерагон направи една крачка и спря със стон от острата болка, която го прониза между плешките. Опита се да опипа с ръка раната, ала когато кожата му се опъна, болката стана почти нетърпима. На границата на припадъка, той се облегна на стената. Отново погледна обгореното джудже. „Сигурно имам подобни рани на гърба си“.
Младежът се насили да се концентрира и промълви две от магиите, предвидени да лекуват изгаряния, на които го бе научил Бром по време на пътуванията им. Под тяхно въздействие изпита усещането, че по гърба му тече хладна и облекчаваща болките вода. Въздъхна облекчено и се изправи.
— Ранени ли сте? — попита стражите, когато докуцукаха до него.
Водачът им се намръщи, почука дясното си ухо и поклати глава.
Ездача изруга тихо и чак тогава си даде сметка, че не чува собствения си глас. Отново почерпи от запасите си от енергия и направи магия, за да върне слуха си и този на джуджетата. Когато изрече последната дума на заклинанието, в ушите му се появи дразнещ сърбеж, който се стопи заедно с магията.
— Ранени ли сте?
Джуджето отдясно — набит воин с раздвоена брада — се изкашля и изплю кървава слюнка, но изръмжа:
— Нищо, което времето да не може да излекува. Ами ти, Сенкоубиецо?
— Ще оживея.
С предпазливи крачки Ерагон навлезе в покрития със сажди участък от коридора и коленичи до Квистор, надявайки се, че все още може да спаси джуджето от хватката на смъртта. Обаче щом видя раната му, разбра, че това няма да стане.
Той сведе глава и от спомените за скорошното и предишните кръвопролития сърцето му се изпълни с горчивина. Изправи се.