— Защо избухна фенерът?
— Те са пълни с топлина и светлина, Аргетлам — отвърна един от стражите. — Ако се строшат, всичко това се освобождава изведнъж и е по-добре да стоиш надалече.
Младежът посочи сгърчените трупове на нападателите и попита:
— Знаете ли от кой клан са тези?
Джуджето с раздвоената брада прерови дрехите на неколцина от убийците, а после каза:
— Барзул! Не носят нищо, по което могат да се разпознаят, Аргетлам, но имат това. — Той вдигна гривна, изплетена от конски косми, в която бяха вплетени мъниста от аметист.
— Какво означава това?
— Този аметист — отвърна джуджето и почука едно от мънистата с черен от сажди нокът, — точно този вид се намира само на четири места в планините Беор и три от тях принадлежат на Аз Свелдн рак Ануин.
Ерагон се намръщи.
— Гримстборит Вермунд е наредил това нападение?
— Не мога да кажа със сигурност, Аргетлам. Възможно е от друг клан да са оставили гривната, за да я намерим. Може би искат да мислим, че са били Аз Свелдн рак Ануин, за да не разберем кой е в действителност врагът ни. Но… ако трябваше да се обзаложа, Аргетлам, бих заложил цяла каруца злато, че именно те са отговорни.
— Проклети да са — промърмори Ездача. — Които и да са те. — Той стисна юмруци, за да спре треперенето на ръцете си. С крайчеца на ботуша си подритна един от дъгоцветните кинжали, които убийците бяха използвали. — Магиите върху тези оръжия и върху… върху мъжете… — Той посочи с брадичка. — Мъже, джуджета, каквито и да са, трябва да са изисквали невъобразимо количество енергия и не мога да си представя колко сложни думи са използвани за тях. Правенето на подобни заклинания е било трудно и опасно. — Ерагон огледа стражите един по един. — Вие сте ми свидетели и се кълна пред вас, че няма да оставя нито това нападение, нито смъртта на Квистор ненаказани. Който и клан или кланове да са пратили тези смрадливи убийци, когато науча имената им, ще им се иска никога да не им е хрумвало да ме нападат, а чрез мен и Дургримст Ингетум. Заклевам ви се като Драконов ездач и член на клана и ако някой ви попита, повторете обещанието ми така, както ви го дадох.
Джуджетата му се поклониха и онова с раздвоената брада отвърна:
— Ще изпълним заповедта ти, Аргетлам. С думите си правиш чест на паметта на Хротгар.
После друг страж каза:
— От който и клан да са били, те нарушиха закона на гостоприемството, като нападнаха гост. Не са достойни да ги наричаме дори плъхове. Те са менкнурлан.
Той се изплю на пода и другите джуджета последваха примера му.
Ерагон отиде до останките от ятагана си. Коленичи в пепелта и с върха на пръста си докосна едно от парчетата метал, проследявайки назъбените му ръбове. „Сигурно съм ударил щита и стената толкова силно, че съм унищожил магиите, с които подсилих стоманата“ — помисли си той.
Последва друга мисъл.
„Трябва ми меч. Трябва ми меч на Ездач“.
Въпрос на гледна точка
Горещият утринен вятър над равнината, който беше различен от горещия утринен вятър над хълмовете, промени посоката си.
Сапфира измени ъгъла на крилете си, за да компенсира промените в движението и налягането на въздуха, които поддържаха тежестта й на хиляди стъпки над окъпаната от слънцето земя долу. Затвори клепачи за момент, наслаждавайки се на мекото легло от вятър, както и на топлината от утринните лъчи, огряващи тялото й. Представяше си как люспите й блестят от светлината и как онези, които я гледат от земята, се дивят на гледката, и изсумтя от удоволствие, доволна, че е най-красивото създание в Алагезия, защото кой друг би могъл да се мери с великолепието на люспите й, дългата й опашка и крилете й, толкова красиво оформени, или с извитите й нокти и дългите й бели зъби, с които можеше да прекърши с едно захапване врата на див бик? Не и златолюспестият Глаедр, който бе изгубил крак при разгрома на Ездачите. Нито Торн или Шруйкан, защото те бяха роби на Галбаторикс и принудителната им служба бе изкривила съзнанието им. Дракон, който не беше свободен да следва желанията си, не бе истински дракон. Освен това те бяха самци и макар самците да изглеждаха величествено, те не можеха да олицетворят красотата като нея. Не, тя бе най-впечатляващото създание в Алагезия, както беше и редно.
Сапфира потрепери от удоволствие от главата до опашката. Днес беше идеален ден. Горещината на слънцето я караше да се чувства, все едно лежи в гнездо от въглени. Коремът й беше пълен, небето бе ясно и чисто и нямаше нищо, което й се налагаше да свърши, освен да бди за нападащи врагове, но тя така или иначе го правеше по навик.