За пълното й щастие не достигаше само едно нещо, но тази липса бе огромна и колкото повече мислеше за нея, толкова по-неспокойна ставаше, докато осъзна, че вече не изпитва удовлетворение. Искаше й се Ерагон да е тук, за да сподели деня с нея. Изръмжа и блъвна къса струйка син пламък от устата си, изсушавайки въздуха пред себе си, а после стисна челюсти, прекъсвайки потока течен огън. Езикът я засърбя от пламъците, които бяха минали над него. Кога ли щеше нейният любим другар Ерагон да се свърже с Насуада от Тронхайм и да повика нея, Сапфира, при себе си? Сама го бе подтикнала да се подчини на водачката на Варден и да отпътува към планините, които бяха по-високи, отколкото тя можеше да лети, ала бе минало твърде много време и сега усещаше студ и празнота в стомаха си.
„Има сянка в света — помисли си тя. — Това ме тревожи. Нещо не е наред с малкия ми Ездач. Той е в опасност или наскоро е бил в опасност. И аз не мога да му помогна“.
Сапфира не беше див дракон. Откакто се бе излюпила, споделяше целия си живот с Ерагон и без него се чувстваше само наполовина себе си. Ако той загинеше, защото не е била там да го защити, нямаше да има причина да живее, освен заради отмъщението. Знаеше, че ще разкъса на парчета убийците му и после ще отлети до черния град на чупещия яйца предател, който я бе държал затворена толкова много десетилетия, и щеше да направи всичко по силите си да го убие, въпреки че това щеше да означава сигурна смърт за нея.
Тя изръмжа отново и изщрака със зъби към една малка лястовица, която бе достатъчно глупава да прелети в обсега на устата й. Пропусна и птичката се стрелна край нея, продължавайки спокойно пътя си, което само влоши още повече настроението на драконката. За момент тя се замисли дали да не подгони лястовицата, но после реши, че не си струва усилието за подобна незначителна топчица от кости и пера. Дори за една добра хапка нямаше да стигне.
Накланяйки се по посока на вятъра и като изви опашката си в обратна посока, за да завие по-лесно, Сапфира огледа земята, простираща се далече под нея, и всички дребни бягащи същества, които се стремяха да се скрият от ловджийските й очи. Дори от над две хиляди метра можеше да преброи перата по гърба на ястреба, който се рееше над полята с пшеница западно от река Джийт. Виждаше кафявата козина на заека, който тичаше да се скрие в дупката си. Различаваше малкото стадо сърни, притаило се под клонките на храстите диво грозде, които растяха край един от притоците на реката. Чуваше високите писъци на подплашени животни, които предупреждаваха себеподобните си за присъствието й. Техните крясъци я радваха — беше редно плячката й да се бои от нея. Ако някога й се наложеше, тя да се бои от плячката си, щеше да знае, че е дошло времето й да умре.
На около пет километра нагоре по течението на Джийт Варден се бяха струпали на брега като стадо червени сърни на ръба на пропаст. Бунтовниците бяха пристигнали при брода вчера и оттогава може би една трета от човеците и ургалите, които бяха приятели, и конете, които не биваше да яде, бяха прекосили реката. Армията се движеше толкова бавно, че понякога Сапфира се чудеше как човеците изобщо имат време за нещо различно от пътуване, като се имаше предвид колко бе кратък животът им. „Би било много по-удобно, ако можеха да летят“ — помисли си тя и се запита защо не бяха решили да го правят. Летенето беше толкова лесно, че никога не спираше да се чуди защо някое създание би избрало да остане на земята. Дори Ерагон си оставаше привързан към меката твърда земя, макар Сапфира да знаеше, че той по всяко време може да се присъедини към нея в небето само с няколко думи на древния език. Но пък тя невинаги разбираше действията на онези, които ходеха на два крака, независимо дали имаха кръгли или заострени уши, или рога, или пък бяха толкова ниски, че можеше да ги стъпче с крак.
Леко движение на североизток привлече вниманието й и драконката с любопитство се насочи натам. Видя колона от четиридесет и пет изтощени коня, която се точеше към Варден. Повечето коне си нямаха ездачи, но преди да измине още половин час и тя да различи лицата на мъжете по седлата, изобщо не й хрумна, че това може да е отрядът на Роран, който се връща от набега си. Зачуди се какво ли се е случило, та да намалее толкова броят им, и веднага я обзе безпокойство. Не беше обвързана с Роран, но Ерагон го обичаше и това бе достатъчна причина да се тревожи за него.
Тя насочи съзнанието си към суетящите се край брода Варден и затърси, докато не откри ума на Аря, а когато елфката я допусна в мислите си, каза:
— Роран ще пристигне в късния следобед. Отрядът му обаче е много намалял. Застигнало ги е някакво ужасно зло.