— Благодаря ти, Бльодгарм. Това е всичко.
Елфът се поклони отново и се оттегли от палатката, заставайки на няколко крачки зад Сапфира, за да я пази.
Драконката се разположи удобно на земята и започна да ближе люспите около третия нокът на левия си преден крак, между които се бяха събрали противни ивици суха бяла глина, върху която си спомняше, че бе стояла, докато ядеше последната си плячка.
Минута по-късно Мартланд Редбиърд, Роран и мъж с кръгли уши, когото не познаваше, влязоха в червената шатра и се поклониха на Насуада. Сапфира спря да се чисти, за да проучи въздуха с езика си, и усети миризмата на засъхнала кръв, горчиво-киселия аромат на пот, смесената воня на кон и кожени дрехи, както и лекия, но ясно доловим остър привкус на човешки страх. Тя отново огледа тримата посетители и видя, че мъжът с червена дълга брада е изгубил дясната си длан, а после продължи да ближе люспите си.
Драконката не престана да чисти крака си, докато не върна съвършения блясък на всяка отделна люспа. Същевременно Мартланд, а после мъжът с кръгли уши, който беше Улхарт, и накрая Роран разказаха история за кръв, огън и смеещи се войници, които отказвали да умрат и продължавали да се бият дълго след като Ангвард ги призовавал при себе си. Както обикновено, Сапфира остана спокойна, докато другите — особено Насуада и нейният съветник, високият мъж с мършаво лице Йормундур — разпитваха воините за подробности от злощастната им мисия. Знаеше, че Ерагон понякога се чуди защо тя не участва по-често в разговорите. Основанията й да си мълчи бяха прости: ако се изключат Аря или Глаедр, тя се чувстваше най-удобно, когато общуваше със своя Ездач, а и по нейно мнение повечето разговори не бяха нищо повече от безсмислено празнодумство. Независимо дали бяха кръглоухи, остроухи, рогати или дребни, двукраките, изглежда, бяха пристрастени към празнословието. Бром не говореше празни приказки и Сапфира наистина харесваше това у него. За нея изборът винаги беше прост: или имаше нещо, което можеше да направи, за да подобри положението, и тя го правеше, или нямаше и всичко друго, казано по въпроса, беше само безсмислен шум. Във всеки случай драконката не се тревожеше за бъдещето, освен когато ставаше дума за Ерагон. За него тя винаги се безпокоеше.
Когато въпросите приключиха, Насуада изрази съчувствието си към Мартланд за загубата на ръката му, а после го освободи заедно с Улхарт, но задържа Роран, на когото каза:
— Ти отново демонстрира уменията си, Стронгхамър. Доволна съм от теб.
— Благодаря, милейди.
— Най-добрите ни лечители ще се погрижат за Мартланд, но на него все пак ще му трябва време да се възстанови от раните си. Ала дори и след това той няма да може да води подобни набези само с една ръка. Оттук нататък ще бъде принуден да служи на Варден в тила, а не на фронтовата линия. Вероятно ще го повиша и ще го направя един от съветниците си. Йормундур, смяташ ли, че идеята е добра?
— Чудесна е, милейди.
Насуада кимна, видимо доволна.
— Това означава, че трябва да намеря друг капитан, под чието командване да служиш, Роран.
— Милейди, ами моето собствено командване? — попита той. — Не доказах ли с тези два набега и предишните си дела, че съм достоен?
— Ако продължиш да се отличаваш както досега, Стронгхамър, скоро ще спечелиш свое командване. Трябва обаче да имаш търпение и да почакаш още малко. Само две мисии, колкото и да са успешни, не разкриват изцяло нечий характер. Аз съм предпазлив човек, когато става дума да поверявам хората си на други, Стронгхамър. Ще трябва да се съобразиш с мен.
Роран стисна силно дръжката на чука, затъкнат в колана му, но тонът му остана учтив:
— Разбира се, лейди Насуада.
— Много добре. Някой от пажовете ми ще ти донесе следващата задача по-късно през деня. И гледай да се нахраниш добре, когато с Катрина отпразнувате завръщането ти. Това е заповед, Стронгхамър. Изглеждаш така, все едно всеки момент ще паднеш от изтощение.
— Слушам, милейди.
Когато младият мъж понечи да си тръгне, водачката на Варден вдигна ръка и каза:
— Роран. — Той спря. — Сега, когато си се бил с тези войници, които не изпитват болка, вярваш ли, че подобна защита от агониите на плътта ще ни помогне да ги надвием?
Младият мъж се поколеба, но после поклати отрицателно глава.
— Силата им е и най-голямата им слабост. Те не се пазят, както биха направили, ако се бояха от порязването на меча или пробождането на стрелата, така че са небрежни към живота си. Истина е, че могат да продължат да се бият дълго след като обикновен човек би паднал мъртъв на земята, и това не е малко предимство при сражение, но също така масово умират, защото не защитават телата си, както би трябвало. Във вцепенената си самоувереност те ще влязат в капани и ще се изложат на опасности, които ние много сериозно бихме се постарали да избегнем. Докато духът на Варден не е сломен, вярвам, че с подходящата тактика можем да надвием тези хилещи се чудовища. Ако станем като тях обаче, ще се посичаме взаимно до пълно забвение и никой от нас няма да го е грижа, защото няма да имаме чувство за самосъхранение. Така си мисля.