Ездача се поколеба. Не беше склонен да отваря ума си за непознати. Кимна към трите джуджета, струпани едно върху друго.
— Ами те? Няма ли спомените им да са достатъчни, за да убедят клановете във вината на Аз Свелдн рак Ануин?
Орик се намръщи.
— Би трябвало да са, но за да сме изчерпателни, вождовете ще настоят да сравнят спомените им с твоите, а ако откажеш, Вермунд ще обяви, че крием нещо от съвещанието и че обвиненията ни са само гнусна измислица.
— Добре тогава — съгласи се Ерагон. — Щом трябва, значи трябва. Но ако някой от магьосниците се отклони — дори и случайно — от онова, което трябва да гледа, няма да имам друг избор, освен да изтрия видяното от умовете им. Има неща, които не мога да допусна да станат всеобщо достояние.
Доведеният му брат кимна.
— Да, сещам се поне за една трикрака информация, която би предизвикала известно напрежение у някои от нас, ако се разнесе по земята, а? Сигурен съм, че вождовете ще приемат условията ти — защото и те самите имат тайни, които не искат да се разтръбяват, — също както съм сигурен, че ще наредят на магьосниците си да действат независимо от опасността. Това нападение има потенциала да предизвика такъв хаос сред расата ни, че гримстборитн ще се чувстват задължени да разкрият истината зад нея, дори това да им струва най-опитните заклинатели.
После Орик се изпъна в цял ръст — колкото и ограничен да бе той — и нареди затворниците да бъдат изведени от антрето, след което отпрати всичките си васали, освен Ерагон и отряд от двайсет и шест от най-добрите му воини. С елегантен жест джуджето хвана Ездача за левия лакът и го поведе към вътрешните си покои.
— Тази нощ ще останеш с мен тук, където Аз Свелдн рак Ануин няма да посмеят да нападнат.
— Ако възнамеряваш да спиш, трябва да те предупредя, че сега не мога да почивам — каза младежът. — Кръвта ми още кипи от битката, а мислите ми са неспокойни.
— Почивай или не, твоя воля. Няма да обезпокоиш моя сън, защото ще нахлупя една дебела вълнена шапка ниско над очите си. Опитай се обаче да се успокоиш — може би с някоя от техниките на елфите — и да възстановиш колкото можеш от силата си. Новият ден скоро ще настъпи и до събирането на вождовете остават само няколко часа. И двамата трябва да сме колкото е възможно по-бодри. Онова, което ще кажем и направим днес, ще определи съдбата на народа ми, страната ми и цяла Алагезия… Е, не си криви устата де! Вместо това помисли за следното: независимо дали ни очаква успех, или провал, а аз определено се надявам да успеем, имената ни ще се помнят до края на времето, след като приключи това съвещание. Поне този успех трябва да те изпълва с гордост! Боговете са капризни и единственото безсмъртие, на което можем да разчитаме, е онова, което спечелим с делата си. Дали славата ще е добра или лоша — и двата вида са по-добри от това да те забравят след смъртта ти.
По-късно същата нощ, в глухата доба преди зазоряване, мислите на Ерагон се отнесоха, докато седеше отпуснат в тапицираната прегръдка на един джуджешки диван, в хаоса на будните му сънища. Въпреки че все така виждаше мозайката от цветни камъчета на отсрещната стена, сякаш на бляскав екран, опънат върху нея, виждаше и сцени от живота си в долината Паланкар, преди чудовищната и кървава съдба да се намеси в живота му. Сцените обаче се отклоняваха от истината и го потапяха в измислени ситуации, съставени от откъслеци от действителни събития. В последните няколко мига, преди да се изтръгне от унеса си, образите придобиха реалистична плътност.
Той стоеше в работилницата на Хорст, чиито врати зееха отворени, висейки на разхлабени панти като усмивка на идиот. Навън бе нощ без звезди и всепоглъщащият мрак сякаш притискаше очертанията на слабата червена светлина, хвърляна от жаравата, като че нетърпелив да погълне всичко в обсега на червеникавата сфера. Изправен до пещта, Хорст приличаше на гигант, а пробягващите по лицето и брадата му сенки му придаваха страховит вид. Мускулестата му ръка се вдигаше и спускаше, а във въздуха ехтеше камбанен звън, когато чукът му се стоварваше върху края на светещ в жълто стоманен прът. Хвърчащите искри угасваха, щом паднеха на земята. Ковачът удари още четири пъти метала, после вдигна пръта от наковалнята и го потопи в бъчва със земно масло. По повърхността на течността се надигнаха призрачни пламъци, сини и ефирни, а после изчезнаха с гневно съскане. Хорст се обърна към Ерагон и се намръщи.