Часове по-късно, когато съвещанието излезе в почивка за обяд, Орик и Ерагон отидоха да се нахранят в покоите на вожда. Никой от двамата не проговори, докато не влязоха в стаята, която бе защитена от подслушване. Едва тогава младежът си позволи да се усмихне.
— Ти през цялото време планираше да прогониш Аз Свелдн рак Ануин, нали?
С изражение на задоволство, Орик също се усмихна и се потупа по корема.
— Точно така. Само по този начин можех да избягна сигурната война. Тя все още може да избухне, но няма да е причинена от нас. Ала се съмнявам да ни застигне подобно бедствие. Колкото и да те мразят, повечето от Аз Свелдн рак Ануин ще бъдат отвратени от деянието на Вермунд в тяхно име. Не мисля, че ще го оставят гримстборит за дълго.
— А сега ти направи така, че гласуването за новия крал…
— Или кралица.
— … или кралица да се състои. — Ерагон се поколеба, защото не искаше да разваля удоволствието на доведения си брат от триумфа му, но накрая попита: — Наистина ли имаш подкрепата, от която се нуждаеш, за да спечелиш трона?
Орик сви рамене.
— Преди тази сутрин никой нямаше нужната подкрепа. Сега балансът се промени и за момента всички ни симпатизират. Най-добре да ковем желязото, докато е горещо; никога няма да имаме по-добра възможност от сегашната. Във всеки случай не можем да допуснем съвещанието да се проточи повече. Ако не се върнеш при Варден скоро, всичко ще бъде изгубено.
— Какво ще правим, докато чакаме гласуването?
— Първо ще отпразнуваме успеха си с угощение — обяви Орик. — После, когато се нахраним, ще продължим както преди: с опити да съберем допълнителни гласове, докато защитаваме онези, които вече сме спечелили. — Зъбите на джуджето проблеснаха над брадата му, когато отново се усмихна. — Но преди да сме погълнали и една глътка медовина, има нещо, за което трябва да се погрижиш и за което май си забравил.
— Какво е то? — попита Ерагон, объркан от очевидната наслада на Орик.
— Да призовеш Сапфира в Тронхайм, естествено! Независимо дали ще стана крал или не, след три дни ще бъде коронясан новият монарх. Ако Сапфира иска да присъства на церемонията, ще трябва да долети бързо, за да пристигне навреме.
Надавайки радостен вик, Ездача се спусна да търси огледало.
Неподчинение
Богатата черна почва беше хладна под ръката на Роран.
Той загреба шепа пръст и я размачка между пръстите си, отбелязвайки със задоволство, че е влажна и пълна с разлагащи се листа, стръкове, мъх и други органични вещества, които бяха чудесни за отглеждането на всякакви посеви. Младият мъж я притисна до устните си. Имаше вкус на живот, бе съчетание на хиляди ухания.
„Добра почва за земеделие“ — рече си Роран. Мислите му се насочиха към долината Паланкар и той отново видя есенното слънце, окъпало нивата с ечемик край фермата му — стройните редици със златни стръкове, полюшващи се от вятъра, — река Анора на запад и покритите със сняг планини, извисяващи се от всички страни. „Там би трябвало да бъда, да обработвам земята и да отглеждам деца с Катрина, а не да напоявам света с кръв“.
— Ей, ти! — извика капитан Едрик, сочейки към Роран от коня си. — Спри да си зяпаш пъпа, Стронгхамър, за да не си променя решението за теб и да не те оставя да охраняваш стрелците!
Роран избърса ръце в панталоните си и се изправи.
— Слушам, сър! Както желаете, сър! — каза той, потискайки антипатията си към Едрик.
Откакто се бе присъединил към отряда му, младият мъж се бе опитал да научи каквото може за историята на командира си. От дочутото бе заключил, че Едрик е компетентен водач — иначе Насуада никога не би му поверила толкова важна мисия, — но беше конфликтна личност и наказваше воините си дори за най-леките отклонения от установения ред, както Роран бе констатирал за свое огорчение на три пъти още първия ден, прекаран в отряда. Той смяташе, че подобен стил на командване подкопава морала на войниците, а и пречи на инициативността и изобретателността на подчинените. „Може би Насуада ме разпредели при него точно по тази причина — помисли си Роран. — Или това е друга нейна проверка. А може би иска да види дали мога да преглътна гордостта си достатъчно дълго, за да работя с човек като Едрик“.
Роран се метна на гърба на Снежноплам и го подкара към началото на колоната от двеста и петдесет войника. Мисията им беше проста: тъй като Насуада и крал Орин бяха изтеглили основната част от войските си от Сурда, Галбаторикс явно бе решил да се възползва от отсъствието им и да удари беззащитната страна, като плячкосваше градове и села, палеше нивите, нужни за поддържане на въстанието и нахлуването в Империята. Най-лесният начин да се разправят с войниците, беше да пратят Сапфира да ги разкъса на парчета, но освен ако не летеше към Ерагон, всички смятаха, че би било твърде рисковано Варден да останат толкова дълго без нея. Така че Насуада изпрати отряда на Едрик да отблъсне войниците, чийто брой шпионите й бяха преценили на около триста човека. Преди два дни обаче Роран и останалите воини с удивление се натъкнаха на следи, които сочеха, че армията на Галбаторикс се състои по-скоро от седемстотин войника.