Роран спря коня си до Карн, яхнал своята петниста кобила, и се почеса по брадата, докато гледаше земята наоколо. Пред тях се бе ширнало тревисто поле, осеяно тук-там с малки групички върби и тополи. В небето се рееха ястреби, а в тревата долу бе пълно с цвърчащи мишки, зайци, гризачи и други диви животни. Единственото доказателство, че хората някога са посещавали това място, бе един участък с утъпкана растителност, който водеше към източния хоризонт и бележеше пътя, по който бяха минали войниците.
Карн вдигна поглед към обедното слънце и кожата около очите му се изпъна, когато примижа.
— Трябва да ги атакуваме, преди сенките ни да са станали по-дълги от ръста ни.
— И тогава ще разберем дали сме достатъчно, за да ги отблъснем — промърмори Роран, — или просто ще ни изколят. Ще ми се поне веднъж да превъзхождаме врага по численост.
Карн се усмихна мрачно.
— С Варден винаги е така.
— Стройте се! — извика Едрик и пришпори коня си напред по утъпканата трева.
Роран стисна челюсти, докосна с пети хълбоците на Снежноплам и заедно с отряда последва своя капитан.
Шест часа по-късно Роран седеше на коня си, скрит в букова горичка, която растеше край брега на малък поток, затлачен с шавар и плаващи морски треви. През мрежата от клони пред него той гледаше към рушащото се село с не повече от двадесет сиви къщи. Бе наблюдавал с нарастваща ярост как, щом забелязаха приближаващите от запад войници, селяните събраха малкото си имущество и избягаха на юг към вътрешността на Сурда. Ако зависеше от него, щеше да разкрие присъствието на отряда пред тях и да ги убеди, че няма да изгубят домовете си, ако той и другарите му могат да го предотвратят, защото добре си спомняше болката, отчаянието и усещането за безнадеждност, които бе събудило у него напускането на Карвахол, и ако можеше, щеше да спести това на тези хора. Също така щеше да призове мъжете от селото да се бият редом с тях. Още десет или двадесет меча можеха да се окажат разликата между победата и поражението, а Роран знаеше по-добре от повечето какъв плам имаше у хора, които защитават домовете си. Едрик обаче отхвърли идеята и настоя Варден да останат скрити сред хълмовете югоизточно от селото.
— Имаме късмет, че се движат пеша — промърмори Карн, сочейки червената колона войници, която маршируваше към селото. — Иначе нямаше да успеем да стигнем тук първи.
Роран погледна към мъжете, струпани зад тях. Едрик му беше поверил временното командване над осемдесет и един воини. Сред тях имаше мечоносци, копиеносци и половин дузина стрелци. Един от приближените на капитана офицери, Санд, водеше други осемдесет и един човека от отряда, докато самият Едрик беше повел останалите. И трите групи бяха притиснати една в друга сред буковете, което според Роран беше грешка; времето, което щеше да им трябва да се строят, щом излязат от прикритието, щеше да бъде изгубено и да позволи на противника да организира защитата си.
Той се наведе към Карн и каза:
— Не виждам на някой от тях да му липсват крайници или да страда от видими рани, но това не доказва нищо. Можеш ли да прецениш дали сред тях има от онези, които не изпитват болка?
Другарят му въздъхна:
— Иска ми се да можех. Братовчед ти вероятно щеше да успее, защото Муртаг и Галбаторикс са единствените заклинатели, от които Ерагон трябва да се притеснява, но аз съм обикновен магьосник и не смея да проучвам войниците. Ако сред тях има маскирани заклинатели, те ще разберат, че шпионирам, и най-вероятно тогава няма да успея да сразя умовете им, преди да са ни издали на спътниците си.
— Струва ми се, че водим този разговор всеки път преди битка — отбеляза Роран, докато оглеждаше въоръжението на войниците и се опитваше да прецени как най-добре да разположи хората си.
Карн се засмя и отговори:
— Нищо, няма проблем. Само се надявам да продължим да го водим, защото иначе…
— Някой от двама ни или и двамата ще сме мъртви…
— Или Насуада ще ни е пратила при различни капитани…
— И пак ще сме все едно мъртви, защото никой друг не може да пази гърбовете ни толкова добре — завърши Роран.