Първите две редици носеха насочени напред копия. Роран отблъсна три отделни нападения, като през цялото време не спираше да ругае, докато не осъзна, че през копията не може да достигне враговете с чука си. После един войник прониза Снежноплам в плешката и Роран се приведе напред, за да не бъде хвърлен, когато жребецът изцвили от болка и се изправи на задните си крака.
Когато конят се приземи, той се плъзна от седлото, държейки Снежноплам между себе си и гората от копия. Жребецът подскочи, когато второ копие прониза хълбока му. Преди войниците да успеят да го ранят отново, Роран дръпна юздите му и го принуди да отстъпи назад, докато сред другите коне не се отвори достатъчно място, за да може животното да се обърне.
— Дий! — извика му Роран и го плесна по задницата, пращайки го в галоп извън селото.
— Направете път! — изрева той, размахвайки ръце към Варден.
Те отместиха конете си, за да му разчистят път, и той отново се хвърли в мелето, като междувременно затъкна чука в колана си.
Един нападател се опита да го намушка в гърдите. Роран блокира копието с китка, издирайки се на твърдата дървена дръжка, а после изтръгна оръжието от ръцете на войника. Мъжът падна по лице и Роран го прониза, а после се хвърли напред и наръга още двама войници. Той застана разкрачен, забил крака в богатата почва, където някога щеше да се опита единствено да отглежда посеви, и размаха копието срещу враговете си с вик:
— Елате, смахнати копелета! Убийте ме, ако можете! Аз съм Роран Стронгхамър и не се боя от никой жив човек!
Войниците напреднаха малко и трима от тях стъпиха върху телата на мъртвите си другари, за да му нанесат удар. Той отскочи встрани и заби копието си в челюстта на първия. От раната бликна струя кръв, когато го изтегли, и падайки на едно коляно, го заби в мишницата на средния войник.
Силен удар разтърси лявото му рамо. Щитът му сякаш стана двойно по-тежък. Като се изправи, Роран видя, че от дъбовите му дъски стърчи копие, а оцелелият от тримата му нападатели тича към него с изваден меч. Той вдигна копието си над главата, сякаш се готвеше да го хвърли, и когато войникът се поспря уплашено, го изрита между краката. След това се разправи с мъжа с един-единствен удар. В последвалата мимолетна пауза Роран измъкна ръката си от безполезния щит и го запрати заедно със забитото в него копие към краката на враговете си, с надеждата да ги спъне.
От тесния отвор се появиха още войници, които се отдръпнаха уплашено пред свирепата му усмивка и свистящото копие. Купчината трупове пред него нарастваше. Когато стигна до кръста му, Роран скочи върху напоената с кръв могила и остана там, въпреки несигурната основа под краката му, защото височината му даваше предимство. Тъй като за да го достигнат, войниците бяха принудени да се катерят по склон от тела, той успяваше да убие мнозина от тях, докато се спъваха в ръце или крака, или меката шия на някой свой предшественик, или се подхлъзнеха на щит.
От високата си позиция Роран видя, че и останалите войници са решили да участват в нападението, с изключение на двадесетина, които все още се биеха с воините на Санд и Едрик в другия край на селото. Той си даде сметка, че няма да има спокойствие, докато битката не приключи.
Докато денят бавно се точеше, го раниха на десетки места. Много от раните бяха нищожни: драскотина от вътрешната страна на предмишницата, счупен пръст, порязване в областта на гръдния кош, където кинжал бе пробил ризницата му, ала други бяха по-сериозни. Един от лежащите върху купчината трупове войник го прониза в десния прасец. Скоро едър и мускулест мъж, който миришеше на лук и сирене, падна върху него и точно преди да издъхне, заби стрела от арбалет в лявото му рамо, което оттам насетне му пречеше да вдига лявата си ръка. Роран обаче не измъкна стрелата, защото знаеше, че ако го направи, може да умре от загуба на кръв. Болката стана основното му усещане — всяко движение бе нова агония, ала да стои неподвижен, означаваше смърт, така че продължи да раздава смъртоносни удари, без да обръща внимание на раните или умората си.
Понякога осъзнаваше, че до него или зад гърба му има други от Варден — когато хвърлено от тях копие профучеше край него или острието на меч изсвистеше край рамото му, за да повали войник, който се готвеше да го обезглави, — ала през повечето време Роран бе изправен сам срещу врага, защото купчината тела, на която стоеше, и ограниченото пространство между преобърнатата каруца и стените на къщите не позволяваше разгърнат строй. Над него бунтовниците, които още имаха стрели, продължаваха смъртоносния си обстрел, а сивоперите им „снаряди“ пронизваха кост и плът.