— Имаш я.
— Тогава ще помагаш както можеш, но във всичко друго ще се държиш като затворник. — Едрик се огледа наоколо си и посочи към друг воин. — Фулър, ти ще заемеш поста му, докато се върнем в главния лагер и Насуада реши какво да направи по този въпрос.
— Слушам, сър — каза Фулър.
В продължение на няколко часа Роран превива гръб редом с останалите воини, докато събираха мъртвите си другари и ги погребваха в покрайнините на селото. През това време той научи, че само девет от неговите осемдесет и един подчинени бяха загинали в битката, докато Едрик и Санд бяха изгубили заедно почти сто и петдесет човека, а капитанът щеше да изгуби и още, ако част от воините му не бяха останали с Роран, след като той ги спаси.
Като приключиха с жертвите, Варден събраха стрелите си, а после издигнаха клада в центъра на селото, свалиха снаряжението на войниците, натрупаха ги върху купчината дърва и я подпалиха. От горящите трупове към небето си издигна мазен черен пушек, който се понесе сякаш мили нагоре. През него слънцето се виждаше като червен диск.
Не можаха да намерят младата жена и момчето, пленени от войниците. Тъй като телата им не бяха сред убитите, Роран предположи, че двамата са избягали от селото, когато започна боят, което според него вероятно бе най-умното нещо в подобна ситуация. Пожела им късмет, където и да бяха отишли.
За негова приятна изненада, Снежноплам дотича обратно в селото минути преди Варден да потеглят. В началото жребецът беше изплашен и изнервен и не позволяваше на никой да го приближи, но Роран му заговори с тих глас и успя да го успокои достатъчно, за да почисти и превърже раните на плешката му. Тъй като нямаше да е добре да язди коня, преди да е оздравял, той го върза начело на товарните животни, които жребецът незабавно намрази — прилепи уши до главата си, размаха опашка и оголи зъби.
— Дръж се прилично — скастри го Роран и го погали по врата.
Снежноплам само завъртя око към него и изцвили, но ушите му се отпуснаха леко.
После Стронгхамър яхна друг кон, който бе принадлежал на един от убитите Варден, и зае мястото си в края на колоната от бунтовници, събрани между къщите. Той не обърна внимание на множеството погледи, насочени към него, въпреки че се ободри, когато неколцина воини промърмориха: „Добра работа“.
Докато седеше и чакаше Едрик да даде командата за потегляне, Роран се замисли за Насуада, Катрина и Ерагон и мислите му бяха помрачени от тревога, докато се чудеше как ли ще реагират, като научат за бунта му. Миг по-късно обаче отблъсна тези тревоги. „Направих каквото беше редно и нужно — каза си той. — Няма да съжалявам за това, каквото и да стане“.
— Потегляме! — извика капитанът, застанал начело на отряда.
Роран пришпори коня си и като един всички се отправиха на запад, надалеч от селото, оставяйки купчината войници да догори сама.
Послание в огледалото
Утринното слънце огряваше Сапфира и я изпълваше с приятна топлина.
Тя лежеше на гладка, каменна плоча, която се издигаше на няколко метра над празната палатка на Ерагон. След нощния полет наоколо в търсене на позициите на императорската армия — както правеше всяка нощ, откакто Насуада бе изпратила Ерагон в голямата куха планина Фардън Дур — сега се чувстваше сънлива. Мисиите бяха нужни, за да се прикрие отсъствието на нейния Ездач, но тази рутина я изтощаваше, защото макар и мракът да не криеше ужаси за нея, тя не беше нощен ловец и не й се нравеше да върши подобно нещо така редовно. Също така, понеже на Варден им трябваше много време да се местят от място на място, тя прекарваше повечето си време в летене над горе-долу един и същи пейзаж всяка нощ. Единственото вълнуващо нещо напоследък бе, когато забеляза ограничено мислещия червенолюспест Торн ниско на североизточния хоризонт предната утрин. Той обаче не се обърна, за да се изправи срещу нея, а продължи по пътя си, насочвайки се към вътрешността на Империята. Когато Сапфира докладва видяното, Насуада, Аря и елфите, изпратени от Исланзади, реагираха като ято уплашени сойки, които си крещяха една на друга, докато се щураха във всички посоки. Дори настояха Бльодгарм с черно-синята вълча козина да лети на гърба й, маскиран като Ерагон, което тя, разбира се, отказа да направи. Едно беше да позволява на елфа да поставя призрачния двойник на нейния Ездач на гърба й всеки път, когато отлиташе или се приземяваше сред Варден, ала нямаше да допусне друг, освен Ерагон, да я язди, освен ако не предстоеше битка, а може би дори и тогава.
Сапфира се прозя и протегна предния си десен крак, разпервайки пръсти. После отново се отпусна, уви опашка около тялото си и намести глава върху лапите си, докато в ума й витаеха мисли за сърни и друга плячка.