В кафявите очи на Орик проблесна разбиране.
— О, непременно, разбира се! Но не бива да ме наричаш величество, Ерагон, нито сир, нито с някоя друга титла. Все пак ние сме приятели и доведени братя!
— Така е, Ваше Величество — отвърна Ездача, — но в настоящия момент вярвам, че е редно да спазвам етикета, задължителен за всички други. Сега вие сте крал на расата си, а и мой крал, предвид факта, че съм член на Дургримст Ингетум, а това не е нещо, което мога просто да забравя.
Орик го изгледа внимателно за момент, сякаш издалече, а после кимна и каза:
— Както желаеш, Сенкоубиецо.
Ерагон се поклони и излезе от стаята. Съпровождан от четиримата си стражи, той тръгна през тунелите и нагоре по стълбите, които водеха до повърхността на Тронхайм. Когато пристигна в южния от четирите основни коридора, разделящи града-планина, младежът се обърна към капитана на стражата му Транд и каза:
— Възнамерявам да тичам през останалата част от пътя. Тъй като няма да сте в състояние да ме следвате, предлагам да спрете, като стигнете до южната порта на Тронхайм, и да ме чакате там.
— Моля ви, Аргетлам, не бива да излизате сам — отвърна Транд. — Не мога ли да ви убедя да забавите крачка, за да ви придружим? Може да не сме бързи като елфите, но сме в състояние да тичаме от изгрев до залез, при това с пълно бойно снаряжение.
— Оценявам загрижеността ти — отвърна Ерагон, — но няма да се бавя и миг повече, дори и да знам, че зад всеки стълб се крият убийци. Довиждане!
И с тези думи той се втурна през широкия тунел, заобикаляйки джуджетата, които препречваха пътя му.
Отново заедно
Разстоянието от мястото, откъдето се затича, до южната порта на Тронхайм беше почти километър и половина. Ерагон го преодоля само за няколко минути, като стъпките му високо отекваха по каменния под. Докато тичаше, зърна богатите гоблени, които висяха над сводестите входове за коридорите от двете му страни, и гротескните статуи на зверове и чудовища, спотайващи се между колоните от кървавочервен яспис. Високият колкото четириетажна постройка проход беше толкова голям, че Ерагон нямаше никакъв проблем да избягва джуджетата, които сновяха в него, въпреки че в един момент на пътя му се изпречи група кнурлкаратн и нямаше друг избор, освен да ги прескочи. Те приклекнаха панически, надавайки стреснати възклицания. Той се наслади на удивлението им, докато прелиташе над тях.
Ездача с лекота притича под масивната дъбова порта, която защитаваше южния вход към града-планина, и чу стражите да викат: „Привет, Аргетлам!“, когато профуча край тях. Двадесетина метра по-нататък, тъй като портата бе вкопана в подножието на Тронхайм, мина между два огромни златни грифона, които гледаха с невиждащи очи към хоризонта, и излезе на открито.
Въздухът бе хладен и влажен и миришеше на скорошен дъжд. Въпреки че беше утрин, сивкав здрач обгръщаше равната земя, заобикаляща Тронхайм, където не растеше никаква трева, а само мъх и лишеи и от време на време някоя отровна гъба. Над него стените на Фардън Дур се извисяваха на шестнадесет хиляди метра, образувайки тесен отвор, през който проникваше бледа светлина в огромния кратер. Гледайки нагоре, Ерагон трудно можеше да осъзнае истинския мащаб на планината.
Докато тичаше, се заслуша в еднообразния ритъм на дишането си и лекия шум от бързите си стъпки. Беше сам, ако се изключи един любопитен прилеп, който пърхаше над главата му и пищеше пронизително. Спокойната атмосфера, която цареше в кухата планина, успокои и него, освободи го от обичайните му тревоги.
Ездача следваше павирания път, който се простираше от южната порта на Тронхайм до двете черни деветметрови врати, разположени в южното подножие на Фардън Дур. Когато спря пред тях, от скритите караулни помещения се показаха две джуджета и побързаха да отворят двукрилата порта, зад която се виждаше на пръв поглед безкраен тунел.
Ерагон продължи напред. Мраморни колони, украсени с рубини и аметисти, се издигаха от двете страни на прохода през първите му петнадесет метра. Отвъд тях той беше гол и празен, а гладкостта на стените се нарушаваше само от фенери, разположени на всеки десетина метра, както и тук-там от затворени врати. „Накъде ли водят?“ — зачуди се младежът. После си представи огромната скална маса, надвиснала над него, и за момент тунелът му се стори нетърпимо потискащ. Той обаче бързо прогони тази мисъл.
На половината път през тунела Ерагон я усети.
— Сапфира! — извика той едновременно наум и на глас и името й проехтя сред каменните стени със силата на дузина викове.
— Ерагон! — Миг по-късно глухият тътен от далечен рев достигна до него от другия край на тунела.