Той удвои скоростта си и отвори ума си за Сапфира, премахвайки всяка бариера, за да могат съзнанията им да се слеят напълно. Като горещ порой мислите и чувствата й нахлуха в него, както и неговите в нея. Ерагон ахна, препъна се и едва не падна. Усещането бе по-силно от която и да е физическа прегръдка. Радостта им бе простичка: вече не бяха сами. Да знаеш, че си с някой, който те обича и разбира всяка частица от теб, който не би те изоставил и в най-безизходното положение, това беше най-безценната връзка, която някой би могъл да има, и Ерагон и Сапфира я ценяха повече от всичко.
Не след дълго той я видя да тича към него с цялата бързина, която й беше възможна, без да блъска главата си в тавана или да издере крилете си в стените. Ноктите й изскърцаха по каменния под, когато тя спря пред Ерагон — свирепа, блестяща, величествена.
Той извика от радост, скочи напред и без да обръща внимание на острите й люспи, обви ръце около врата й и я прегърна колкото можеше по-силно, докато краката му висяха няколко сантиметра над пода.
— Малки мой — каза Сапфира с топлота. Тя го свали до пода, а после изсумтя и добави: — Малкият ми, ако не искаш да ме задушиш, по-добре разхлаби прегръдката си.
— Извинявай.
Той се отдръпна, усмихнат, а после се засмя звънливо, притисна чело в муцуната й и започна да я чеше по гушата. Басовото мъркане на драконката изпълни тунела.
— Изморена си — каза Ерагон.
— Никога не съм летяла толкова дълго с такава скорост. Спрях само веднъж, след като потеглих от Варден, и нямаше да го сторя, ако не бях ожадняла твърде много, за да продължа.
— Искаш да кажеш, че не си спала и яла три дни?
Тя примигна, скривайки за момент ярките си сапфирени очи.
— Сигурно си прегладняла! — възкликна разтревожено младежът. Огледа я за следи от наранявания. За свое облекчение не видя нищо.
— Изморена съм — призна Сапфира, — но не съм гладна. Още не. Когато си отпочина, ще имам нужда от ядене. Сега обаче не мисля, че мога да погълна дори заек… Земята е нестабилна под краката ми; имам чувството, че още летя.
Ако не бяха разделени толкова дълго време, Ерагон щеше да я сгълчи за безразсъдството й, но сега беше единствено трогнат и признателен, че е положила това усилие.
— Благодаря ти — каза той. — Нямаше да мога да изтърпя още един ден да не сме заедно.
— Аз също. — Тя затвори очи и притисна глава към ръцете му, докато той продължаваше да я чеше. — Освен това не можех да закъснея за коронацията, нали? Кого избраха…
Преди да довърши въпроса, Ерагон й прати лицето на Орик.
— А — въздъхна тя и облекчението й премина през него. — Той ще стане чудесен крал.
— Надявам се.
— Звездният сапфир готов ли е, за да го поправя?
— Ако джуджетата не са го събрали изцяло, сигурен съм, че до утре ще са приключили.
— Това е добре. — Сапфира отвори единия си клепач и го изгледа с проницателния си поглед. — Насуада ми каза за онова, което Аз Свелдн рак Ануин са се опитали да направят. Винаги попадаш в неприятности, когато не съм с теб.
Усмивката му се разшири.
— А когато си с мен?
— Изяждам неприятността, преди тя да те е изяла.
— Така твърдиш ти. Ами онзи път, когато ургалите ни устроиха капан при Гил’еад и ме плениха?
Между зъбите на Сапфира се процеди струйка дим.
— Това не се брои. Тогава бях по-малка и неопитна. Не би се случило сега. А и ти не си толкова безпомощен, колкото беше преди.
— Никога не съм бил безпомощен — възрази той. — Просто имам могъщи врагове.
Поради някаква причина Сапфира реши, че последното му твърдение е невероятно смешно; тя започна да се смее басово и скоро Ерагон се присъедини към нея. Никой от двамата не можеше да спре, докато накрая той не лежеше по гръб, давейки се от липса на въздух, а драконката не се бореше да удържа струйките пламък, които бликаха от ноздрите й. После тя издаде звук, какъвто Ерагон никога преди не бе чувал — странно накъсано ръмжене, — и той изпита през връзката им някакво много странно усещане.
Сапфира отново издаде звука, а после поклати глава, сякаш в опит да се отърси от рояк мухи.
— Олеле — възкликна тя. — Изглежда съм се разхълцала.
Ездача зяпна. Той остана така за момент, а после се преви и се разсмя толкова силно, че по лицето му закапаха сълзи. Всеки път, когато почнеше да се успокоява, Сапфира отново изхълцваше. Накрая младежът запуши уши с пръсти, загледа се в тавана и започна да рецитира истинските имена на всеки метал и камък, за които се сетеше.