В продължение на половин час тромпетите свириха и невидимият хор пееше, докато стъпка след стъпка Орик бавно влезе от източната порта и извървя пътя до центъра на залата. Брадата му бе сресана и накъдрена и носеше идеално лъснати къси ботуши от фина кожа със сребърни шпори на токовете, сиви вълнени панталони, риза от лилава коприна, която проблясваше под светлината на фенерите, а над нея — метална ризница, всяка брънка на която бе изработена от чисто бяло злато. Дълга мантия, обточена с хермелинова кожа и с избродиран герб на Дургримст Ингетум, се спускаше от раменете на Орик и се влачеше на пода зад него. Бойният чук Волунд, който Корган — първият крал на джуджетата — бе изковал, висеше на кръста на новия крал, окачен на широк, обсипан с рубини колан. Заради пищните си одежди и великолепната броня Орик изглеждаше така, сякаш нещо го озаряваше отвътре; Ерагон се замайваше, като го гледаше.
Дванадесет джуджешки деца следваха новия крал — шест момчета и шест момичета, или поне Ездача така предположи на базата на прическите им. Децата бяха облечени в туники в червено, кафяво и златно и всяко носеше в шепи лъскаво кълбо, с диаметър от десетина сантиметра, направено от различен камък.
Когато Орик влезе в центъра на града-планина, залата притъмня и в нея заиграха пъстри сенки. Объркан, Ерагон погледна нагоре и с удивление видя дъжд от розови листенца, падащи от върха на Тронхайм. Като меки, едри снежинки кадифените листенца кацаха върху главите и раменете на всички в залата, а също и на пода, изпълвайки въздуха със сладкия си аромат.
Тромпетите и хорът замлъкнаха, когато Орик падна на едно коляно пред черния трон и сведе глава. Зад него дванадесетте деца останаха прави и неподвижни.
Ерагон постави ръка на топлия хълбок на Сапфира, споделяйки тревогата и възбудата си с нея. Нямаше представа какво ще стане сега, защото доведеният му брат бе отказал да му опише церемонията след този момент.
После вождът на Дургримст Куан Ганел пристъпи напред, нарушавайки пръстена от джуджета, стоящи край стените на залата, и застана отдясно на трона. Широкоплещестото джудже бе облечено в разкошна червена роба, обточена с ивица от блестящи руни, извезани със сърма. В едната си ръка Ганел носеше висок жезъл със заострен кристал на върха.
Той вдигна с две ръце жезъла над главата си и го стовари върху каменния под с тътен, който проехтя в залата.
— Хватум ил скилфз гердумн! — извика първожрецът.
След това продължи да говори на джуджешки език в продължение на няколко минути, а Ерагон слушаше, без да разбира, защото преводачът му не беше с него. Ала после тенорът на Ганел зазвуча различно и младежът разпозна думите му, които вече бяха на древния език. Той осъзна, че първожрецът прави магия, но такава, която не приличаше на нищо, което Ездача познаваше. Вместо да насочи заклинанието към предмет или част от света около тях, жрецът каза на езика на мистерията и могъществото:
— Гунтера, създателю на небесата и земята, и на безкрайното море, чуй сега зова на своя предан слуга! Благодарим ти за щедростта. Расата ни процъфтява. Както всяка година, и тази ти дарихме най-добрите овни от стадата си и делви с медовина, и част от добива си на плодове, зеленчуци и жито. Храмовете ти са най-богатите в тази земя и никой не може да се мери с твоята слава. О, велики Гунтера, крал на боговете, чуй сега молбата ми и изпълни желанието ми: време е дошло за нас да изберем смъртен владетел на земните си дела. Ще дадеш ли благословията си на Орик, син на Трифк, и ще го короноваш ли в традицията на неговите предшественици?
В началото Ерагон очакваше молбата на Ганел да остане без отговор, защото не усети приток на магия от джуджето, когато то приключи речта си.
Сапфира обаче го побутна с муцуна и каза:
— Гледай.
Ездача проследи погледа й. На тридесетина стъпки над тях сред дъжда от листенца се случваше нещо — отвори се празнина, в която те не падаха, сякаш нещо невидимо заемаше това място. Празнината се разшири и обхвана цялото разстояние до пода, а контурите, очертани от розовите листенца, бяха на създание с ръце и крака на джудже, човек, елф или ургал, но с различни пропорции от тези на всяка раса, която Ерагон познаваше; главата бе широка почти колкото раменете, масивните ръце се спускаха до под коленете и въпреки че тялото беше масивно, краката бяха къси и извити.