Това продължи часове наред, а после дойде време за поднасянето на дарове. Всяко джудже донесе на краля подарък от своя клан или гилдия: златен бокал, пълен до ръба с рубини и диаманти, ризница от омагьосана стомана, която никое острие не можеше да пробие, шестметров гоблен, изтъкан от меката вълна, която джуджетата добиваха от брадите на козите Фелдуност, ахатова плоча, на която бяха гравирани имената на всички предшественици на Орик, извит кинжал, направен от зъба на дракон, и още много съкровища. В замяна кралят подаряваше на джуджетата пръстени в знак на благодарност.
Ерагон и Сапфира бяха последните, които застанаха пред Орик. Ездача отново коленичи и извади от туниката си златна гривна, която бе измолил предната нощ от джуджетата, вдигна я към доведения си брат и каза:
— Това е моят дар, крал Орик. Не съм изработил гривната, но поставих върху нея магии, които да те пазят. Докато я носиш, не бива да се боиш от отрова. Ако убиец се опита да те удари или прониже, или да хвърли каквото и да е по теб, оръжието му ще пропусне целта си. Гривната ще те предпази дори от повечето видове враждебна магия. А има и други качества, които може да ти послужат, ако животът ти е в опасност.
Орик кимна и прие гривната.
— Дарът ти е добре дошъл, Ерагон Сенкоубиец.
После пред всички джуджета в залата той я сложи на лявата си ръка.
Сапфира заговори, простирайки мислите си към всички:
— Дарът ми към теб е това, Орик.
Тя заобиколи трона, тракайки с нокти по пода, надигна се и постави предните си лапи на ръба на сандъка, съдържащ звездния сапфир. Здравото дърво изскърца под тежестта й, но издържа. Изминаха минути, без нищо да се случи, ала Сапфира остана на мястото си, взирайки се в огромния скъпоценен камък.
Джуджетата я гледаха, без да мигнат, едва дишайки.
— Сигурна ли си, че можеш да го направиш? — попита Ерагон, въпреки че не желаеше да наруши концентрацията й.
— Не зная. Няколкото пъти, когато съм използвала магия, не съм се спирала, за да мисля дали правя заклинание или не. Просто пожелах светът да се промени и той го направи. Това не беше съзнателен процес… Предполагам, че ще трябва да изчакам, докато моментът ми се стори подходящ да поправя Исидар Митрим.
— Нека ти помогна. Нека направя някаква магия чрез теб.
— Не, малки мой. Това е моя задача, не твоя.
Един глас, тих, но ясен, се разнесе из залата и запя бавна и тъжна мелодия. Един по един и другите членове на скрития джуджешки хор се включиха в песента, изпълвайки Тронхайм с болезнената красота на музиката си. Ездача понечи да ги помоли да замълчат, но Сапфира каза:
— Няма проблем. Остави ги.
Въпреки че не разбираше какво пее хорът, Ерагон разбираше по музиката, че това е песен, която оплакваше неща, които са били някога, а вече не са, като звездния сапфир. Докато песента се насочваше към завършека си, той откри, че мисли за изгубения си живот в долината Паланкар, и в очите му се появиха сълзи.
За негова изненада усети сходна меланхолия и у Сапфира. Нито съжалението, нито мъката бяха обичайна част от нейната същност, така че той се зачуди и щеше да я попита, но в същия миг усети в нея и нещо друго, някакво раздвижване. Нещо древно се събуждаше в нея.
Песента приключи с дълъг треперлив тон и в мига, в който се стопи в нищото, от Сапфира избликна прилив на енергия — толкова много енергия, че Ерагон ахна удивен — и тя се приведе и докосна звездния сапфир с върха на муцуната си. Плъзналите като корени пукнатини в огромния кристал заблестяха като мълнии, а после скелето се строши и падна на пода, разкривайки Исидар Митрим отново цял.
Ала не съвсем същият. Цветът на камъка бе по-плътна, по-тъмна отсянка на червеното отпреди, а най-вътрешните венчелистчета на розата бяха прорязани от нишки кърваво злато.
Джуджетата зяпнаха удивени Исидар Митрим. После скочиха на крака и се развикаха възторжено, надавайки ентусиазирани възгласи във възхвала на Сапфира. Звучаха като рева на водопад. Драконът сведе глава към тълпата, а после се отдръпна при Ерагон, стъпквайки розовите цветчета под краката си.
— Благодаря ти — каза му тя.
— За какво?
— За това, че ми помогна. Именно твоите емоции ми показаха пътя. Без тях можеше да остана тук седмици наред, преди да се вдъхновя да поправя кристала.
Орик вдигна ръце, за да накара тълпата да замълчи, след което каза:
— От името на цялата ни раса ти благодаря за подаръка, Сапфира. Днес ти възстанови гордостта на нашето кралство и ние никога няма да забравим това дело. Нека никой не смее да каже, че кнурлан са неблагодарници; от днес до края на времето твоето име ще се мълви на зимния фестивал, заедно с другите в списъците на Великите майстори, а когато Исидар Митрим се върне в своя трон на върха на Тронхайм, името ти ще бъде гравирано в яката на Звездната роза заедно с това на Дурок Орнтронд, който пръв е дарил форма на кристала.