— Няма да напусна, лейди Насуада. Независимо колко камшика ще решите да ми ударят, те не могат да ми причинят повече болка от загубата на дома ми и баща ми.
— Не — каза тя меко. — Не могат… Един от магьосниците от Ду Врангр Гата ще надзирава наказанието и после ще се погрижи за теб, за да не ти нанесе камшикът трайни поражения. Той обаче няма да излекува изцяло раните ти, нито пък ти е позволено да молиш друг магьосник да го прави.
— Разбирам.
— Наказанието ще ти бъде наложено веднага, щом Йормундур събере хората. Дотогава ще останеш под охрана в палатка до позорния стълб.
Роран изпита облекчение, че не му се налага да чака повече; не искаше да се мъчи дни наред под угрозата на онова, което му предстои.
— Милейди — каза той и тя го освободи с движение на пръста си.
Роран се обърна на пета и излезе от шатрата. Двама стражи незабавно застанаха от двете му страни. Без да го поглеждат или да му говорят, те го поведоха през лагера, докато не стигнаха до малка празна палатка, недалеч от почернелия позорен стълб, който се издигаше на нисък хълм точно извън покрайнините на лагера.
Стълбът бе висок шест и половина стъпки и близо до върха си имаше дебела напречна греда, за която се връзваха китките на затворниците. По нея имаше множество драскотини от ноктите на битите.
Роран се застави да отмести поглед, след което се наведе и влезе в палатката. Единствената мебел вътре бе разнебитен дървен стол. Той седна и се концентрира над дишането си, решен да остане спокоен.
Докато минутите се нижеха, започна да чува тропането на ботуши и дрънченето на ризници. Варден се събираха около позорния стълб. Представи си хилядите мъже и жени, които щяха да го гледат, включително селяните от Карвахол. Пулсът му се ускори и по челото му изби пот.
След около половин час магьосницата Триана влезе в палатката и го накара да се съблече до кръста, което го смути, макар че жената, изглежда, не забеляза това. Триана го прегледа внимателно и дори направи допълнително лечебно заклинание върху лявото му рамо, където го бе пронизала стрелата от арбалета. После обяви, че е годен да изтърпи наказанието и му даде риза от зебло, която да носи вместо своята.
Роран тъкмо я бе навлякъл, когато Катрина влезе в палатката. Като я видя, го обхвана едновременно и радост, и страх.
Младата жена изгледа първо него, после Триана, а след това направи реверанс на магьосницата.
— Мога ли да говоря с мъжа си насаме?
— Разбира се. Ще изчакам отвън.
Когато тя излезе, Катрина се затича към Роран и го прегърна. Той я стисна също толкова силно, колкото и тя него, защото не я бе виждал, откак се върна в лагера.
— О, колко ми липсваше — прошепна жената в ухото му.
— И ти на мен — промърмори Роран.
Те се отдръпнаха само толкова, че да могат да се гледат в очите, а после Катрина се намръщи.
— Какво става? Отидох при Насуада и я помолих да ти прости или поне да намали броя на удари, но тя отказа.
Роран я погали по гърба и отговори:
— Иска ми се да не го беше правила.
— Защо?
— Защото заявих, че ще остана с Варден и няма да наруша думата си.
— Но това не е редно! — възкликна Катрина и го стисна за раменете. — Карн ми разказа какво си направил: убил си собственоръчно почти двеста войника и ако не е бил твоят героизъм, никой от мъжете с теб е нямало да оцелее. Насуада би трябвало да те отрупа с дарове и награди, а не да те бие като обикновен престъпник!
— Няма значение дали е редно или нередно — отвърна той. — Нужно е. Ако бях на нейно място, и аз щях да дам същата заповед.
Катрина потрепери.
— И все пак петдесет удара… Защо трябва да са толкова много? Хора са умирали при подобно наказание.
— Само ако са имали слабо сърце. Не се безпокой толкова; нужно е доста повече, за да ме убие.
На устните й се появи фалшива усмивка, а после тя изхлипа и притисна лице в гърдите му. Той я обгърна с ръце, погали косата й и я успокои доколкото можеше, въпреки че не се чувстваше по-добре от нея. След няколко минути Роран чу някой да надува рог пред палатката и разбра, че времето им заедно приключва. Той се отдръпна от прегръдката на Катрина и каза:
— Има нещо, което искам да направиш за мен.
— Какво е то? — попита тя и попи очи с ръкав.
— Върни се в палатката ни и не излизай, докато наказанието не приключи.
Катрина изглеждаше шокирана от тази молба.
— Не! Няма да те оставя… не сега.
— Моля те — каза той. — Не бива да виждаш това.
— А ти не бива да го преживяваш — възпротиви се младата жена.
— Това няма значение. Зная, че искаш да останеш с мен, но ще го понеса по-лесно, ако зная, че не си там да ме гледаш… Сам си навлякох наказанието, Катрина, и не искам ти също да страдаш заради него.