Изражението й стана още по-напрегнато.
— Знанието какво се случва с теб ще ми причини болка, където и да стоя. Все пак… ще изпълня молбата ти, но само защото това ще ти помогне… Знаеш, че бих поела ударите върху себе си, ако можех.
— А ти знаеш, че аз не бих ти го позволил — отвърна той и я целуна по двете бузи.
В очите й отново се появиха сълзи и тя го придърпа към себе си, прегръщайки го толкова силно, че му беше трудно да диша.
Те още бяха прегърнати, когато покривалото на входа се отмести и вътре влезе Йормундур, следван от двама Нощни ястреби. Катрина се отдръпна от Роран, направи реверанс на командира и без да продума, излезе.
Йормундур протегна ръка на Роран.
— Време е.
Младият мъж кимна и позволи на командира и стражите да го отведат до позорния стълб отвън. Строени в редици, бунтовници бяха изпълнили местността около него. Всички мъже, жени, джуджета и ургали бяха изпънали гърбове като вкочанени. След като видя събралата се армия, Роран отправи поглед към хоризонта и направи всичко възможно да игнорира наблюдателите.
Двамата стражи вдигнаха ръцете му над главата и завързаха китките му за гредата. Докато го правеха, Йормундур застана пред него и му подаде къса пръчка, увита в кожа.
— Захапи това — прошепна командирът. — Ще ти попречи да се нараниш сам.
Благодарен, Роран отвори уста и му позволи да пъхне пръчката между зъбите му. Кожата беше горчива на вкус като зелени жълъди.
После прозвуча рог, последван от барабанен ритъм, и Йормундур прочете обвиненията срещу Роран, а стражите срязаха ризата на гърба му.
Той потрепери, когато студеният въздух докосна голото му тяло.
Миг преди удара, Роран чу свистенето на камшика.
Усещането бе такова, сякаш го докосна нажежен метален прът. Младият мъж изви гръб и захапа силно пръчката. Изстена несъзнателно, въпреки че звукът бе заглушен от предмета в устата му и никой друг не чу.
— Един — каза воинът, държащ камшика.
Шокът от втория удар накара Роран да изстене отново, но после той запази мълчание, решен да не изглежда слаб пред събралите се Варден.
Шибането беше толкова болезнено, колкото и безбройните рани, които бе получавал през изминалите няколко месеца, но след първите десет удара той се отказа да се бори с болката и вместо това се предаде, изпадайки в някакъв странен транс. Зрението му се замъгли, докато накрая единственото, което виждаше, бе очуканото дърво пред него. От време на време пред очите му се появяваха петна или мрак, докато изпадаше за кратко в безсъзнание.
Сякаш след безкрайно дълго време чу далечен и приглушен глас да казва тридесет и го обзе отчаяние. „Как бих могъл да понеса още двадесет удара?“ — запита се Роран. После си помисли за Катрина и нероденото им дете и тази мисъл му даде сила.
Роран се събуди, за да открие, че лежи по корем на леглото си в палатката, която деляха с Катрина. Жена му бе коленичила до него, галеше го по косата и шепнеше в ухото му, докато някой мажеше нещо студено и лепкаво по ивиците върху гърба му. Той примижа от болка и настръхна, когато непознатият докосна особено чувствително място.
— Не така бих се лекувала мой пациент — чу надменния тон на Триана.
— Ако всичките си пациенти лекуваш като Роран, изненадана съм, че изобщо някой от тях е оцелял — отвърна друга жена.
След миг той позна гласа на странната светлоока билкарка Анджела.
— Моля?! — възкликна магьосницата. — Няма да стоя тук и да слушам обидите на някаква невзрачна гадателка, която трудно се справя дори с най-основните магии.
— Тогава седни, ако искаш, но и да стоиш, и да седиш, ще продължа да те обиждам, докато не признаеш, че широкият гръбен мускул е свързан тук, а не там.
Роран усети пръст да го докосва на две различни места на около сантиметър разстояние едно от друго.
— Уф! — изсумтя Триана и излезе от палатката.
Катрина му се усмихна и той за пръв път видя сълзите, стичащи се по лицето й.
— Роран, разбираш ли ме? — попита тя. — Буден ли си?
— Аз… струва ми се, че да — отвърна той с дрезгав глас.
Челюстта го болеше от това, че толкова дълго бе стискал със зъби пръчката. Изкашля се и се намръщи, когато всичките петдесет ивици по гърба му го заболяха едновременно.
— Ето така — каза Анджела. — Готови сме.
— Удивително е. Не очаквах двете с Триана да сторите толкова много — каза Катрина.
— По заповед на Насуада.
— Насуада?… Защо й е да…
— Ще трябва да я питаш сама. Кажи му да не лежи по гръб, доколкото му е възможно. И трябва да внимава, като се обръща, или нарезите пак ще се отворят.