Оранжевото слънце се намираше на няколко пръста над хоризонта, когато Сапфира се плъзна през изхода на долината и полетя над пустите равнини, обграждащи планината Беор. Ерагон изпъна гръб на седлото и се огледа наоколо, а после поклати глава, удивен от разстоянието, което бяха изминали.
— Ако първия път бяхме летели до Елесмера, щяхме да имаме много повече време за обучение при Оромис и Глаедр.
Сапфира се съгласи с мислено кимване.
Тя летя, докато слънцето залезе и звездите обсипаха небето, а планината се превърна в тъмнолилаво петно зад гърба им. Щеше да продължи до сутринта, но Ерагон настоя да спрат за почивка.
— Все още си изморена от пътуването до Фардън Дур. Можем да летим през следващата нощ, а и вдругиден, ако е необходимо, но тази нощ трябва да се наспиш.
Въпреки че не хареса предложението, драконката се съгласи и се приземи сред върбова горичка, растяща край един поток. Когато слезе, младежът откри, че краката му са изтръпнали, и известно време му бе трудно да се движи. Той свали седлото от Сапфира, а после постла одеялото си на земята до нея и се сви с гръб към топлото й тяло. Нямаше нужда от палатка, защото тя го заслони с крило като женски ястреб, защитаващ пиленцата си. Двамата скоро потънаха в сънища, които се преплитаха по странен и невероятен начин, защото умовете им дори тогава оставаха свързани.
Веднага щом първите лъчи на зората се показаха от изток, Ерагон и Сапфира продължиха пътя си, носейки се високо над зелените поля.
В късната утрин излезе насрещен вятър, който принуди драконката да намали наполовина обичайната си скорост. Колкото и да се опитваше, тя не можа да се издигне над него. Целия ден бе принудена да се бори със силния вятър. Това бе изнурителна работа и въпреки че Ездача й даде цялата сила, която посмя да отдели, до следобеда Сапфира се бе изтощила напълно. Тя се снижи и се приземи на една могилка сред полето, където седна, отпуснала криле на земята, задъхана и разтреперана.
— Трябва да останем тук за през нощта — каза Ерагон.
— Не.
— Сапфира, не си в състояние да продължиш. Ще си устроим лагер тук, докато се възстановиш. Кой знае, до довечера вятърът може да утихне.
Чу влажното шумолене на езика й, когато тя облиза зъбите си, а после отново мъчителното й дишане.
— Не — настоя тя. — Над тези равнини може да духа със седмици или дори месеци, без да спре. Не можем да чакаме.
— Но…
— Няма да се предам само защото ме боли, Ерагон. Твърде много зависи от това…
— Тогава нека ти дам енергия от Арен. Има повече от достатъчно, за да успееш да прелетиш оттук до Ду Велденварден.
— Не — повтори тя отново. — Запази Арен за когато нямаме друг избор. Мога да си почина и да се възстановя в гората. Арен обаче може да ни потрябва всеки момент; не бива да го изтощаваш само за да облекчиш неразположението ми.
— Чувствам се ужасно, като виждам, че те боли толкова.
Сапфира изръмжа леко.
— Предците ми, дивите дракони, не биха се изплашили от този нещастен бриз, така че и аз няма.
И с тези думи тя подскочи високо и го понесе към въздушното течение.
Когато наближи вечерта, а вятърът все така фучеше около тях и блъскаше Сапфира, все едно съдбата бе решила да им попречи да достигнат Ду Велденварден, Ерагон си спомни за Глумра и вярата й в нейните богове и за пръв път в живота си му се прииска да се помоли. Той се оттегли от мисловната си връзка с драконката, която бе толкова изморена, че дори не забеляза, и прошепна:
— Гунтера, кралю на боговете, ако съществуваш и ме чуваш, и ако имаш силата, моля те, спри този вятър. Зная, че не съм джудже, но крал Хротгар ме осинови в своя клан и мисля, че това ми дава правото да ти се моля. Гунтера, моля те, трябва да стигнем до Ду Велденварден възможно най-бързо не само заради доброто на Варден, но също така и заради доброто на твоя народ, кнурлан. Умолявам те, спри този вятър. Сапфира не може да продължи така още дълго.
После, чувствайки се малко глупаво, младежът отново свърза съзнанието си с това на Сапфира и потръпна съчувствено, когато усети болката в мускулите й.
По-късно през нощта, когато всичко бе потънало в студ и мрак, вятърът отслабна и след това само от време на време ги блъскаше с някой по-силен порив.
Когато утрото настъпи, Ерагон погледна надолу и видя спечената суха земя на пустинята Хадарак.