— Мътните го взели — каза той, защото не бяха стигнали толкова далече, колкото се бе надявал. — Няма да стигнем до Елесмера днес, нали?
— Не и ако вятърът не реши да задуха в обратната посока и да ни понесе на гърба си. — Сапфира продължи да лети мълчаливо още няколко минути, после добави: — Но ако не се появят други неприятни изненади, до вечерта би трябвало да пристигнем в Ду Велденварден.
Ерагон изсумтя.
Този ден се приземиха само два пъти. Веднъж, докато бяха на земята, Сапфира погълна две патици, които улови и уби с огнена струя, но ако се изключи това, не яде нищо. За да спести време, Ерагон се хранеше на седлото.
Както бе предвидила драконката, Ду Велденварден се появи на хоризонта още преди слънцето да започне да залязва. Гората приличаше на безкрайна зелена ивица. В покрайнините й преобладаваха широколистните дървета — дъбове, букове и кленове, — но Ерагон знаеше, че по-навътре те отстъпваха пред могъщите борове, които съставляваха по-голямата й част.
Докато достигнат първите дървета и Сапфира се снижи и се приземи меко под клоните на един масивен дъб, над земята бе паднал здрач. Тя сгъна криле и известно време остана неподвижна, твърде изтощена, за да продължи. Тъмночервеният й език висеше от устата. Докато драконката си почиваше, Ерагон се заслуша в шумоленето на листата над тях, крясъците на бухалите и бръмченето на вечерните насекоми.
Като си почина достатъчно, Сапфира премина между два гигантски, покрити с мъх, дъба и влезе пеша в Ду Велденварден. Елфите бяха направили така, че никой и нищо да не може да проникне в гората с магия и тъй като драконите не разчитаха само на телата си при полет, Сапфира не можеше да влезе по въздух, тъй като крилете й щяха да загубят сили и щеше да падне от небето.
— Това би трябвало да е достатъчно далече — каза тя и спря на малка полянка на неколкостотин крачки от границата.
Ерагон разхлаби каишите около краката си и се плъзна по плешката й. Огледа поляната, докато не намери малко пространство без трева. Изрови плитка дупка и призова вода, която да я изпълни, след което промълви думите на магията за свързване.
Водата заблестя с жълтеникаво сияние и Ерагон видя вътрешността на колибата на Оромис. Среброкосият елф седеше на кухненската си маса и четеше опърпан свитък. Той вдигна очи към Ездача и кимна без изненада.
— Учителю — каза младежът и изви ръка пред гърдите си.
— Привет, Ерагон. Очаквах те. Къде си?
— Двамата със Сапфира току-що пристигнахме в Ду Велденварден… Учителю, зная, че обещах да се върна в Елесмера, но Варден са само на няколко дни път от град Фейнстер и са уязвими без нас. Нямаме време да летим по целия път до Елесмера. Можеш ли да отговориш на въпросите ми тук, чрез магията за контакт?
Оромис се облегна на стола си с мрачно и замислено изражение. После отвърна:
— Няма да те обучавам от разстояние, Ерагон. Досещам се за някои от нещата, които искаш да ме питаш, и всички те са теми за разговор на четири очи.
— Учителю, моля те. Ако Муртаг и Торн…
— Не, Ерагон. Разбирам причината за настойчивостта ти, но обучението ти е не по-малко важно от защитата на Варден, а може би дори и повече. Трябва да го извършим правилно или изобщо да не продължаваме.
Младежът въздъхна и се поклони.
— Да, учителю.
Чувствайки се смазан от умора, Ездача прекъсна магията и водата попи обратно в земята. Той хвана с две ръце главата си и се загледа във влажната пръст между краката си. Сапфира дишаше тежко до него.
— Предполагам, че трябва да продължим да вървим — каза Ерагон. — Съжалявам.
Хрипливото й дишане спря за момент, когато тя облиза зъбите си.
— Няма проблем. Не съм на границата на припадъка.
Той я погледна.
— Сигурна ли си?
— Да.
Ездача с нежелание се изправи и се качи на гърба й.
— Щом така и така отиваме в Елесмера — каза той, докато затягаше каишите около краката си, — трябва отново да посетим дървото Меноа. Може би най-накрая ще разберем какво имаше предвид Солембум. Със сигурност ми трябва нов меч.
При първата му среща с котколака в Теирм, той му бе казал: „Когато дойде моментът да ти трябва оръжие, погледни под корените на дървото Меноа. После, когато всичко изглежда изгубено и силата ти е недостатъчна, иди при Камъка на Кутиан и кажи името си, за да отвориш Хранилището на душите“. Ерагон все още не знаеше къде се намира Камъкът на Кутиан, но по време на първото им посещение в Елесмера двамата със Сапфира имаха възможност на няколко пъти да огледат дървото Меноа. Не откриха никакъв знак за това къде е скрито предполагаемото оръжие. Мъх, пръст, кора и от време на време някоя мравка — това бяха единствените неща сред корените на дървото и нито едно от тях не разкриваше къде трябва да се копае.