Като един хората нададоха радостни възгласи и започнаха да блъскат с дръжките на мечовете си по щитовете. Ургалите се размърдаха несигурно, но не издадоха звук.
Удовлетворен, Роран пусна рогата на Ярбог и се претърколи от сивия ургал. Чувстваше се така, сякаш е преживял повторно шибане с камшик, но въпреки това бавно се изправи на крака и излезе от квадрата, за да отиде при Карн.
Потръпна от болка, когато магьосникът го наметна с одеяло и платът се отърка в разранената му кожа. Карн се ухили и му подаде мях с вино.
— Като те събори на земята, бях сигурен, че ще те убие. Но досега трябваше да съм се научил да не те подценявам, а, Роран? Ха! Това май беше най-добрият бой, който съм виждал някога! Сигурно си единственият човек в историята, който се е борил с ургал.
— Вероятно не съм — отговори Роран между няколко глътки вино. — Но може да съм единственият оцелял.
Той се усмихна, когато магьосникът се засмя, и погледна към ургалите, които се бяха струпали около Ярбог и говореха с тихо сумтене, докато двама от тях бършеха мазнината и мръсотията от крайниците му. Въпреки че изглеждаха потиснати, не му се сториха ядосани или унизени, поне доколкото можеше да прецени, и беше убеден, че няма да има повече проблеми с тях.
Въпреки болката от раните, Роран бе удовлетворен от изхода на съревнованието. „Това няма да е последната битка между двете ни раси, но стига да се върнем живи при Варден, ургалите няма да се откажат от съюза, поне не и заради мен“.
След още една последна глътка, той запуши мяха и го върна на Карн, после извика:
— Добре, а сега стига сте блели като овце, ами продължавайте да описвате съдържанието на каруците! Лофтен, събери конете на войниците, ако вече не са избягали прекалено надалече! Дажгра, погрижи се за биволите! Побързайте! Торн и Муртаг може да долетят тук всеки миг. Хайде, по-чевръсто! И… Карн, къде са ми дрехите, мътните го взели?
Родословие
На четвъртия ден след напускането на Фардън Дур Ерагон и Сапфира пристигнаха в Елесмера.
Слънцето грееше ярко на небосвода, когато пред тях се появи първата сграда на града — тясна и усукана кула с блестящи прозорци, която се намираше между три високи бора и се извисяваше над преплетените им клони. Отвъд облицованата с дървесна кора постройка Ерагон зърна на пръв поглед безразборно наредени поляни, които бележеха местоположението на обширния град.
Докато Сапфира се носеше над неравната повърхност на гората, той затърси с ума си съзнанието на Гилдериен Мъдрия, който, като повелител на Белия пламък на Вандил, бе защитавал Елесмера от враговете на елфите в продължение на две и половина хилядолетия. Ездача насочи мислите си към града и попита на древния език:
— Гилдериен-елда, можем ли да преминем?
Дълбок и спокоен глас проехтя в ума му:
— Можете да преминете, Ерагон Сенкоубиец и Сапфира Ярколюспеста. Докато спазвате мира, сте добре дошли в Елесмера.
— Благодаря ти, Гилдериен-елда — каза Сапфира.
Ноктите й докоснаха короните на тъмните дървета, които се издигаха над триста стъпки над земята, докато се спускаше над боровия град и се насочваше към склона от другата страна на Елесмера. Между мрежата от клони под тях Ерагон зърна плавните форми на сгради от живи дървета, пъстри лехи с разцъфтели цветя, бълбукащи потоци, златистия блясък на фенер без пламък и веднъж или два пъти бледото лице на някой елф, погледнал нагоре.
Сапфира изви леко криле и се понесе нагоре по склона, докато не достигна зъберите Тел’наир, които се издигаха отвесно на повече от триста метра над гората в подножието на голата бяла скала и се простираха на една левга в двете посоки. После зави надясно и полетя на север по дължина на хребета, като размаха на два пъти криле, за да запази скоростта и височината си.
В края на скалата се появи зелена поляна. На фона на заобикалящите я дървета се виждаше скромна колиба, израснала между дънерите на четири бора. Весело бълбукащ поток, извиращ нейде от дълбините на гората, течеше под корените на един от боровете, преди да изчезне отново в Ду Велденварден. Свит до колибата, лежеше златният дракон Глаедр — огромен, блестящ, с бели зъби, всеки от които бе дебел колкото гръдната обиколка на Ерагон, с нокти като коси, меки като велур криле и мускулеста опашка, дълга почти колкото цялото тяло на Сапфира. Единственото му видимо от тази височина око искреше като лъчите във вътрешността на звезден сапфир. Чуканчето на липсващия му преден крак бе скрито от другата страна на тялото му. Малка кръгла маса и два стола бяха разположени пред главата му. На по-близкия до дракона стол седеше Оромис и сребристата коса на елфа блестеше като метална под слънчевата светлина.