— Може би онова, което трябва да ти дам, ще помогне. Искаш ли да видиш спомена, който Бром ти остави, или предпочиташ да изчакаш?
— Не, стига чакане — отвърна младежът. — Ако го отложим, може никога повече да не ти се отдаде възможност.
— Тогава затвори очи и ми позволи да ти покажа миналото.
Ерагон изпълни заръката и от Сапфира се понесе поток от усещания: гледки, звуци, миризми и още — всичко, което бе преживявала в мига на спомена.
Пред себе си той видя поляна в гора някъде сред хълмовете, издигащи се край западната страна на Гръбнака. Тревата беше гъста и тучна, а от сведените клони на високите, покрити с мъх, дървета се спускаше балдахин от лишеи. Заради дъждовете, идващи от океана, горите бяха много по-зелени и влажни от онези в долината Паланкар. През очите на Сапфира зеленото и червеното бяха по-приглушени, отколкото биха се видели на Ерагон, докато всички нюанси на синьото блестяха по-наситено. Миризмата на влажна почва и гнили дървета изпълваше въздуха.
А в средата на поляната лежеше паднало дърво и на него седеше Бром.
Качулката на робата на възрастния мъж бе свалена. В скута му лежеше Зар’рок. Покритата му с руни сопа бе подпряна на дънера. Пръстенът Арен блестеше на дясната му ръка.
Бром не помръдна дълго време, а после примижа към небето. Орловият му нос хвърляше дълга сянка върху лицето. Гласът му изхриптя и Ерагон се олюля, усещайки се на две места в един и същ момент.
— Слънцето неспирно изминава пътя си от хоризонт до хоризонт и дори луната го следва, а дните се изнизват, без да ги е грижа за живота на съществата, които стъпкват едно след друго. — Бром сведе очи и се вгледа право в Сапфира, а чрез нея — и в Ерагон. — Колкото и да се опитваме, никой не избягва смъртта вечно, дори елфите или духовете. Всеки го очаква някакъв край. Ако ме виждаш, Ерагон, значи моят край е дошъл, аз съм мъртъв и ти знаеш, че съм твой баща.
Бром извади лулата си от кожената кесия на колана, напълни я и я запали с едно промърморено „Бризингър“. Изпуфтя няколко пъти, за да я разпали, а после продължи да говори:
— Ако виждаш това, Ерагон, надявам се, че си в безопасност и щастлив, а Галбаторикс е мъртъв. Обаче осъзнавам, че това е малко вероятно, ако не за друго, то защото си Драконов Ездач, а един Ездач никога не може да почива, докато по земята има несправедливост.
Бром се изкикоти и поклати глава, при което брадата му се надипли като развълнувана вода.
— Ах, нямам време да кажа дори половината от онова, което искам. Ще стана два пъти по-стар, отколкото съм сега, преди да завърша. Така че, за да бъда кратък, ще приема, че Сапфира вече ти е казала как се запознахме с майка ти, как умря Селена и как аз се озовах в Карвахол. Иска ми се да можехме да водим този разговор лице в лице, Ерагон, и може би все пак ще го направим, и на Сапфира няма да й се наложи да споделя този спомен с теб, но се съмнявам. Годините ми натежават, Ерагон, и усещам как в крайниците ми пролазва студ, какъвто не бях изпитвал досега. Мисля, че е, защото зная, че сега е твой ред да поемеш щафетата. Има още много неща, които се надявам да постигна, но не за себе си, а само за теб, а ти ще надминеш всичко, което съм направил. Сигурен съм в това. Преди гробът ми да се затвори над мен обаче, исках да успея, поне веднъж, да те нарека свой син… Синко… През цялото време копнеех да ти разкрия кой съм. Достави ми неизмеримо удоволствие да те гледам как растеш, но изпитвах и ужасна мъка заради тайната, която криех в сърцето си.
Бром се засмя грубовато и дрезгаво.
— Е, не успях точно да те опазя от Империята, а? Ако все още се чудиш кой е отговорен за смъртта на Гароу, няма нужда да търсиш повече, защото ето го тук, пред теб. Виновна е моята глупост. Не трябваше изобщо да се връщам в Карвахол. И виж какво стана: Гароу е мъртъв, а ти си Драконов ездач. Предупреждавам те, Ерагон, внимавай в кого се влюбваш, защото съдбата има нездрав интерес към нашето семейство.
Бром захапа лулата си, дръпна няколко пъти и издуха тебеширенобял облак дим. Острата миризма подразни ноздрите на Сапфира.
— Съжалявам за много неща, но ти не си сред тях, Ерагон. Може от време на време да се държиш глупаво, като например, когато позволи на онези проклети ургали да избягат, но не си по-голям глупак, отколкото бях аз на твоите години. — Той кимна. — Всъщност си по-малък. Гордея се, че си мой син повече, отколкото някога ще разбереш. Никога не съм очаквал, че ще станеш Ездач като мен, нито исках подобно бъдеще за теб, но като те виждам със Сапфира, това ме кара да ликувам като петел, приветстващ слънцето.
Бром отново дръпна от лулата си.