Младежът замръзна за миг, удивен.
— Да.
Елфът извади сред гънките на бялата си туника тънка сива плочка и я подаде на Ерагон. Камъкът бе хладен и гладък под пръстите му. Той знаеше, че от другата страна ще намери съвършено подобие на майка си, изобразено чрез магия с бои, които елфът е поставил в камъка преди много години. Изпълни го напрежение. Винаги бе искал да види майка си, но сега, когато имаше възможност, се боеше, че реалността може да го разочарова.
Той обърна плочката с усилие и видя изображението — ясно, като че ли го гледаше през прозорец — на градина с червени и бели рози, огрени от бледите лъчи на зората. Чакълена пътечка минаваше край лехите. А в средата й една жена бе коленичила и обхванала в шепи една роза, за да помирише цветето. Очите й бяха затворени и на устните й имаше лека усмивка. Беше много красива. Изражението й беше нежно, ала носеше подплатени кожени дрехи, с почернели налакътници и наколенници, а от кръста й висяха меч и кинжал. Младежът откри в лицето й някои от собствените си черти, както и известна прилика с брат й Гароу.
Образът го възхити. Той притисна длан към повърхността на фаирта. Искаше му се да може да бръкне в нея и да докосне жената по ръката.
„Мамо“.
— Бром ми даде да пазя фаирта, преди да замине за Карвахол, а сега аз я давам на теб — каза Оромис.
Без да вдигне поглед, Ездача попита:
— Ще я пазиш ли и за мен? Може да се счупи по време на всичките ни пътувания и битки.
Последвалото мълчание привлече вниманието му. Той откъсна очи от майка си и видя, че старият елф изглежда замислен и обхванат от меланхолия.
— Не, Ерагон, не мога. Ще трябва да се погрижиш по друг начин за запазването на фаирта.
„Защо?“ — искаше да попита младежът, но тъгата в очите на елфа го разубеди.
После Оромис продължи:
— Времето ти тук е ограничено и все още имаме да обсъждаме много неща. Да отгатна ли какво искаш да ме питаш сега, или ще ми кажеш сам?
Ездача с огромно нежелание постави фаирта на масата, като я обърна с лицето надолу.
— Двата пъти, когато се бихме с Муртаг и Торн, Муртаг беше по-силен, отколкото би могъл да бъде един човек. В Пламтящите равнини той ни надви със Сапфира, защото не осъзнавахме колко е силен. Ако не бе спонтанното му решение да ни пожали, сега щяхме да сме затворници в Уру’баен. Някога ти ми каза, че знаеш как Галбаторикс е станал толкова могъщ. Ще ни кажеш ли сега, учителю? Заради собствената ни безопасност трябва да знаем.
— Нямам право да ти казвам това — отвърна Оромис.
— Тогава кой има? — попита настоятелно Ерагон. — Не можеш да…
Зад гърба на елфа Глаедр отвори големите си като щитове златисти очи и каза:
— Аз… Източникът на силата на Галбаторикс е в сърцата на драконите. От нас той краде силата си. Без нашата помощ кралят щеше да е паднал пред елфите и Варден много отдавна.
Ерагон се намръщи.
— Не разбирам. Защо ще помагате на Галбаторикс? И как бихте могли? В цяла Алагезия има само четири живи дракона и едно яйце… нали?
— Много от драконите, чиито тела Галбаторикс и Клетвопрестъпниците убиха, все още са живи.
— Още са живи…?
Объркан, Ерагон погледна към Оромис, но елфът запази мълчание и лицето му остана безизразно. Нещо по-тревожно — Сапфира, изглежда, не споделяше объркването му.
Златният дракон обърна глава върху лапите си, за да вижда по-добре младежа, и люспите му изскърцаха.
— За разлика от повечето други създания — каза той — драконовото съзнание не се намира само в черепа. В гърдите ни има твърд предмет, подобен на кристал, но по-скоро е от същия материал като люспите ни. Нарича се Елдунари, което означава истинско сърце. Когато драконът се излюпи, неговият Елдунари е прозрачен и без блясък. Обикновено остава такъв през целия му живот и се разлага с трупа на дракона, когато той умре. Ала ако искаме, ние можем да пренесем съзнанието си в този Елдунари. Тогава той придобива цвета на люспите ни и започва да блести като въглен. Ако даден дракон е сторил това, Елдунари ще преживее разлагането на плътта му и същността на дракона ще живее вечно. Също така сме в състояние да извадим своя Елдунари от себе си, докато още сме живи. Така тялото и съзнанието на дракона съществуват отделно и все пак са свързани, което при определени обстоятелства е много полезно. Но това ни излага на огромна опасност, защото, който държи нашия Елдунари, държи в ръцете си самата ни душа. С него може да ни принуди да му служим, независимо колко долни са желанията му.
Значението на казаното от Глаедр удиви Ездача. Той извърна очи към Сапфира и попита:
— Знаеше ли това?