— В добавка към това — продължи Оромис, — магьосник, който притежава Елдунари, може да черпи от силата на дракона, за да захранва собствените си магии, отново без значение къде се намира драконът. Когато…
Едно ярко оцветено колибри прекъсна разговора им, прелитайки над масата. Пляскайки толкова бързо с крилца, че те приличаха на мъгла, птичката увисна над купите с плодове, за да отпие от сока, потекъл от една смачкана къпина, а после се издигна и изчезна сред дърветата в гората.
Старият елф отново заговори:
— Когато Галбаторикс уби първия Ездач, той открадна и сърцето на неговия дракон. През годините, които след това прекара в криене сред пустошта, той сломи съзнанието на дракона и го покори на волята си, вероятно с помощта на Дурза. А когато започна преврата си с Морзан до себе си, Галбаторикс вече беше по-силен от почти всеки друг Ездач. Силата му не беше само магическа, но и умствена, защото силата на съзнанието на Елдунари увеличаваше неговата собствена.
Той не се опита просто да убие Ездачите и драконите. Беше си поставил за цел да се сдобие с колкото може повече Елдунари — или като ги открадне от Ездачите, или като ги измъчва, — докато драконите им не извадят от себе си своето истинско сърце. Докато осъзнаем какво върши Галбаторикс, той вече беше станал твърде могъщ, за да го спрем. Помогна му и фактът, че мнозина Ездачи пътуваха не само с Елдунари на своя дракон, но и с тези на дракони, чиито тела вече бяха мъртви, защото те често се отегчаваха в хранилището и копнееха за приключения. И разбира се, когато Галбаторикс и Клетвопрестъпниците плячкосаха град Дору Ареаба на остров Вроенгард, той се сдоби с цялото хранилище.
Успехът на краля се дължи на могъществото и мъдростта на драконите, които използва срещу цяла Алагезия. В началото той не можеше да контролира повече от една шепа Елдунари, които бе пленил. Не е лесно да принудиш дракон да ти се покори, колкото и могъщ да си. Но щом смаза Ездачите и се обяви за крал в Уру’баен, Галбаторикс се посвети на това да подчини останалите сърца едно по едно.
Смятаме, че тази задача го е занимавала през по-голямата част от следващите четиридесет години, защото през това време той почти не обръщаше внимание на делата на Алагезия. Само поради тази причина народът на Сурда успя да се отдели от Империята. Когато приключи, Галбаторикс излезе от уединението си и започна да си връща контрола над Империята и земите отвъд нея. Поради някаква причина след две и половина години на още кланета и мъка, той отново се оттегли в Уру’баен и оттогава не е излизал от там. Вече не е толкова изолиран, колкото преди, но очевидно се е съсредоточил върху някакъв проект, известен само на него. Пороците му са много, но не се е отдал на разврат и чревоугодничество, доколкото са открили шпионите на Варден. Ала нищо повече не ни е известно.
Потънал в мислите си, Ерагон се загледа в далечината. За пръв път всички истории, които бе чувал за неестествената сила на Галбаторикс, имаха някакъв смисъл. Усети, че в него се заражда лек оптимизъм, и си каза: „Не съм сигурен как, но ако можем да освободим Елдунари от контрола на Галбаторикс, той няма да бъде по-силен от всеки редови Драконов ездач“. Колкото и малко вероятна да изглеждаше тази перспектива, тя даде на младежа надежда. Сега, когато знаеше, че кралят не е неуязвим, всичко се променяше.
Докато продължаваше да размишлява, му хрумна нов въпрос.
— Защо никога не съм чувал за истинските сърца на драконите в старите истории? Ако са толкова важни, бардовете и учените със сигурност биха ги споменали.
Оромис сложи длан върху масата и отговори:
— От всички тайни в Алагезия, тази за Елдунари е една от най-ревниво пазените, дори сред моя собствен народ. През цялата история драконите са се борили да крият сърцата си от останалата част на света. Разкриха ни съществуването им едва след като бе сключен магическият договор между расите ни, но дори и тогава — само на малцина избрани.
— Но защо?
— Е — намеси се Глаедр, — и ние често сме презирали нуждата от потайност, но ако Елдунари станат обществено достояние, всеки слабоумен авантюрист по света ще се опита да открадне едно истинско сърце и накрая все някой ще постигне целта си. Направихме всичко по силите си да предотвратим подобно нещо.
— Няма ли начин един дракон да се предпазва чрез своя Елдунари? — попита Ерагон.
Окото на Глаедр сякаш заблестя по-силно отпреди.
— Уместен въпрос. Дракон, който е извадил своя Елдунари, но все още се наслаждава на живото си тяло, може, разбира се, да защитава сърцето си с нокти, зъби, опашка и криле. Обаче дракон, чието тяло е мъртво, няма нито едно от тези предимства. Единственото оръжие, с което разполага, е неговият ум, а ако моментът е подходящ, може би и с магията си, която не може да командва волево. Това е една от причините много дракони да предпочитат да не продължават съществуването си след смъртта на плътта. Да не можеш да се движиш сам, да не си в състояние да възприемаш света около себе си, освен чрез чуждите умове, и да можеш да влияеш на събитията само с мислите си и с редки и непредсказуеми приливи на магия… за почти всяко живо същество подобно съществуване би било трудно, но за драконите, които са най-свободолюбивите от всички живи създания, е наистина непоносимо.