— Защо тогава изобщо са го правили? — попита Ерагон.
— Понякога се случва случайно. Когато тялото на един дракон умира, той може в паниката си да избяга в своя Елдунари. Или ако е извадил своето истинско сърце, преди тялото му да умре, после няма да има друг избор, освен да продължи да съществува. Но като цяло драконите, избрали да живеят вечно в своите Елдунари, са ужасно древни — по-стари дори отколкото сме ние с Оромис сега, — достатъчно стари, така че тревогите на плътта са спрели да имат значение за тях. Те са се затворили в себе си и искат да прекарат вечността в размисъл над въпроси, които са неразбираеми за по-младите създания. Ние ценяхме и почитахме сърцата на подобни дракони заради всеобхватната им мъдрост и интелигентност. Както за дивите, така и за онези дракони с Ездачи, а и за самите Ездачи беше чест обичай да търсят съвета им по важни въпроси. Това, че Галбаторикс ги пороби, е неописуемо с жестокостта и злодейството си престъпление.
— Сега аз имам въпрос — каза Сапфира и богатият регистър на мислите й изпълни ума на Ерагон. — Щом някой от расата ни се обвърже със своя Елдунари, трябва ли да продължи да съществува, или е възможно, ако повече не може да понесе това състояние, да се оттегли от света и да потъне в мрака отвъд?
— Не и по своя воля — отговори Оромис. — Не и ако не го обземе вдъхновението да използва магия, което ще му позволи да строши своето истинско сърце отвътре, което, доколкото зная, се е случвало много рядко. Единственият друг вариант за такъв дракон би бил да убеди някой да строши неговия Елдунари вместо него. Тази липса на контрол е другата причина драконите да са толкова внимателни при прехвърлянето на същността си в своите истински сърца. Рискът да се затвориш в клетка, от която няма излизане, е твърде голям.
Ерагон усети отвращението на Сапфира при тази перспектива. Тя обаче не го изрази, а попита:
— Колко Елдунари е поробил Галбаторикс?
— Не знаем точния им брой — отвърна елфът, — но смятаме, че са стотици.
През тялото на Сапфира премина студена тръпка.
— Значи в крайна сметка расата ни не е на прага на унищожението?
Оромис се поколеба, ала Глаедр отговори вместо него:
— Малка моя — каза той и младежът се удиви на обръщението, — дори и земята да бе покрита с Елдунари, расата ни пак щеше да е обречена. Един дракон, запазен в своето истинско сърце, си остава дракон, но не притежава нито копнежите на плътта, нито органите, нужни, за да им се подчини. Той не може да се възпроизвежда.
Връхчето на опашката на Сапфира потрепери.
— Не съм толкова глупава, че да очаквам Елдунари да имат потомство. Ала все пак ме успокоява мисълта, че не съм толкова сама, колкото си мислех… Расата ни може да е обречена, но на света поне има повече от четири живи дракона, независимо дали те са облечени в плът или не.
— Така е — каза елфът, — но те са не по-малко роби на Галбаторикс, от Муртаг или Торн.
— Освобождаването им обаче ми дава нова цел, за която да се боря, освен спасяването на последното яйце — заяви Сапфира.
— И двамата трябва да се стремим към това — каза Ерагон. — Ние сме единствената им надежда. — Той потърка чело с десния си палец, а после добави: — Има още нещо, което не разбирам.
— О? Къде се корени объркването ти? — попита Оромис.
— Ако Галбаторикс черпи силата си от тези сърца, те откъде вземат енергията, която той използва? — Ерагон млъкна, търсейки по-добър начин да зададе въпроса си. Накрая посочи лястовиците, летящи насам-натам в небето. — Всяко живо същество яде и пие, за да оцелее, дори растенията. Храната доставя енергията, нужна на телата ни да функционират правилно. Дава ни и енергията, която използваме за магията, независимо дали разчитаме на собствената си сила, или използваме тази на другите. Как тогава действат Елдунари? Те нямат кости, мускули и кожа, нали? Не ядат, нали? Как тогава оцеляват? Откъде идва енергията им?