Старият елф се усмихна и дългите му зъби блеснаха като бял порцелан.
— От магия.
— Магия?
— Ако дефинираме магията като манипулация на енергията, което в крайна сметка е правилно, тогава, да, магия. Откъде точно Елдунари добиват енергията си, е мистерия и за нас, и за драконите. Никой никога не е открил източника. Може би те поглъщат слънчева светлина като растенията, или се хранят от жизнените сили на създанията, които са най-близо до тях. Каквато и да е истината, доказано е, че когато един дракон умре физически и съзнанието му остане единствено в истинското му сърце, той прехвърля със себе си цялата енергия, която е останала в тялото му, в мига в който то е спряло да функционира. След това запасът му от енергия се увеличава постепенно през следващите пет до седем години, докато не достигне пълната си сила, която наистина е огромна. Капацитетът на Елдунари зависи от размера на сърцето. Колкото по-стар е драконът, толкова по-голям е неговият Елдунари и толкова повече енергия може да натрупа, докато се зареди изцяло. Ездача си спомни битките си с Торн и Муртаг.
— Галбаторикс трябва да е дал на Муртаг няколко Елдунари. Това е единственото обяснение за силата му.
Оромис кимна.
— Имаш късмет, че кралят не му е дал повече сърца, иначе за Муртаг щеше да е лесно да надвие вас, Аря и всички други заклинатели от Варден.
Ерагон си спомни как и двата пъти, когато със Сапфира се бяха сблъскали с Муртаг и Торн, умът на брат му беше като съставен от множество съзнания. Той сподели спомена със Сапфира и каза:
— Това трябва да са били Елдунари… Чудя се къде ги държи Муртаг? Торн не носеше дисаги, а не видях никакви странни издутини по дрехите на брат ми.
— Не зная — отвърна Сапфира. — Ала сигурно си даваш сметка, че Муртаг трябва да е говорил за своите Елдунари, когато каза, че вместо да изтръгваш своето сърце, ще е по-добре да изтръгнеш неговите. Сърца, каза той, не сърце.
— Права си! Може би се е опитвал да ме предупреди.
Младежът въздъхна и се отпусна на стола си, за да успокои напрежението между плешките си.
— Освен истинското сърце на Сапфира и това на Глаедр, има ли други, които Галбаторикс не е заловил?
Край увисналите ъгълчета на устата на Оромис се появиха бръчки.
— Не и такива, за които да зная. След падането на Ездачите Бром се опита да открие Елдунари, които Галбаторикс е пропуснал, но без успех. А и през всичките години на претърсване на Алагезия с ума си не съм успял да доловя дори шепот от мисъл от Елдунари. Местоположението на всяко истинско сърце бе добре известно, когато Галбаторикс и Морзан започнаха атаката си, и никое от тях не е изчезнало без обяснение. Малко вероятно е някъде да лежи скрито хранилище на Елдунари, което чака да ни помогне, ако само успеем да го намерим.
Въпреки че Ерагон не бе очаквал друг отговор, това все пак го разочарова.
— Един последен въпрос. Когато някой Ездач или неговият дракон умре, оцелелият член на двойката често умира или се самоубива скоро след това. А онези, които не го правят, най-често полудяват от загубата. Прав ли съм?
— Прав си — отговори Глаедр.
— Какво става, ако един дракон е пренесъл съзнанието си в своето сърце, а после тялото му умре?
През подметките на ботушите си младежът усети лекото разтърсване, когато Глаедр се размърда. Златният дракон каза:
— Ако един дракон умре физически, а Ездача му още е жив, заедно те приемат името Индлварн. Промяната не е приятна за дракона, но мнозина Ездачи и драконите им са се адаптирали успешно към нея и са продължавали да служат достойно на ордена. Ако обаче умре Ездач, тогава драконът често разбива своето сърце или уговаря друг да го стори вместо него, ако тялото му вече не съществува, като по този начин съпровожда своя Ездач в бездната. Ала не всички го правят. Някои дракони успяваха да преодолеят загубата си — както и някои Ездачи като Бром — и да продължат да служат на ордена в продължение на много години, независимо дали с телата си или чрез своето истинско сърце.
— Дадохте ни много храна за размисъл, Оромис-елда — обади се Сапфира.
Ерагон кимна, но не каза нищо, защото бе твърде зает да обмисля чутото досега.
Ръце на воин
Ерагон ядеше сладка ягода, докато гледаше безкрайните дълбини на небето. Когато приключи с плода, остави дръжчицата на подноса пред него и отвори уста да заговори.
Преди да успее обаче, Оромис попита: