— Магията ти сигурно е била по-силна, отколкото си мислел.
— Да.
После попита с тих глас:
— Счетохте ли за уместно да възстановите зрението му?
— Не.
— Плачещият мъж е вътрешно сломен — каза Глаедр. — Той не може да вижда достатъчно ясно, за да са от полза очите му.
— Да отида ли да го посетя? — попита Ерагон, несигурен какво се очаква от него.
— Сам трябва да решиш — отвърна Оромис. — Срещата с теб може и да го разстрои. Ти обаче си отговорен за наказанието му. Би било грешно да го забравиш.
— Не, учителю. Няма да го забравя.
Елфът кимна отсечено, върна чашата си на масата и приближи стола си до Ерагон.
— Денят остарява и аз няма да те задържам повече тук, за да не попреча на почивката ти, но има още нещо, за което искам да се погрижа, преди да тръгнеш: мога ли да огледам ръцете ти? Искам да видя какво говорят за теб сега. — И Оромис протегна своите ръце към Ерагон.
Младежът постави ръцете си с дланите надолу върху неговите, потрепервайки от досега с тънките пръсти на елфа. Мазолите по кокалчетата му хвърляха дълги сенки по опакото на дланите му, докато Оромис ги въртеше на различни страни. После с лек, но твърд натиск, елфът обърна ръцете му и огледа дланите и вътрешната страна на пръстите.
— Какво виждаш? — попита Ерагон.
Учителят му отново обърна дланите и посочи към мазолите.
— Сега имаш ръцете на воин, Ерагон. Внимавай да не се превърнат в ръце на човек, който се наслаждава на клането и войната.
Дървото на живота
Сапфира излетя от зъберите Тел’наир и се понесе ниско над разлюляната гора, докато не пристигна на поляната, където се издигаше дървото Меноа. По-дебело дори от сто от гигантските борове, които го обкръжаваха, то се извисяваше към небето като могъщ стълб, а короната бе разперена на хиляди стъпки във всички посоки. Възлестата мрежа на корените му излизаше от масивния и покрит с мъх дънер и се простираше на повече от десет акра, преди да потъне в меката почва и да изчезне под корените на по-малките дървета. Край дървото Меноа въздухът бе влажен и хладен и от балдахина от иглички над тях се спускаше лека, но постоянна мъгла, която навлажняваше едрите папрати, растящи в основата на дънера. Червени катерички се надпреварваха сред клоните на древното дърво и стотици видове птици чуруликаха сред гъсталака на короната му. А из цялата поляна човек имаше чувството, че някой го наблюдава, защото дървото съдържаше в себе си останките на елфка на име Линеа, чието съзнание сега направляваше растежа на Меноа и на гората отвъд пределите му.
Ерагон огледа неравната плетеница от корени за какъвто и да е знак за оръжие, но също както преди, не намери никакъв предмет, който би решил да вземе със себе си в битка. Той измъкна парче кора от мъха в краката си и го вдигна към Сапфира.
— Какво мислиш? — попита я. — Ако го обвия с достатъчно магия, мога ли да убия войник с него?
— Можеш да убиеш войник и със стрък трева, ако пожелаеш — отвърна тя. — Но срещу Муртаг, Торн или краля и неговия черен дракон ще е все едно да си ги нападнал с мокър вълнен конец.
— Права си — каза младежът и хвърли кората.
— Струва ми се, че не трябва да се правиш на глупак, за да се окаже истина съветът на Солембум.
— Не, но може би трябва да погледна проблема под различен ъгъл, ако искам да открия това оръжие. Както казах и преди, възможно е това да е камък или книга, а не някакво острие. Тояга, издялана от клон на дървото Меноа, би била силно оръжие, струва ми се.
— Но не и равностойна на меч.
— Не… Пък и не бих посмял да отсека клон без позволение от самото дърво, а нямам представа как точно мога да го убедя да изпълни молбата ми.
Сапфира протегна дългия си врат и се загледа нагоре към дървото, а после разтърси глава и рамене, за да се отърси от капките, събрали се по острите ръбове на люспите й. Когато водата го опръска, Ерагон изписка и отскочи назад, заслонявайки с ръка лицето си.
— Ако някое създание се опита да нарани дървото Меноа, съмнявам се да оцелее достатъчно дълго, за да съжали за грешката си — отбеляза драконката.
В продължение на още няколко часа двамата обикаляха поляната. Ерагон не спираше да се надява, че ще се натъкнат на някоя хралупа или цепнатина между усуканите корени, където ще видят да се подава ъгълчето на заровен сандък, съдържащ меч.
— След като Муртаг има Зар’рок, който е мечът на баща му — помисли младежът, — би било редно аз да притежавам меча, който Руньон е направила за Бром.