— Какво да направя тогава, Руньон-елда? — попита Ерагон.
После й разказа за ятагана, който бе избрал, когато беше сред Варден, и магиите, с които го бе подсилил, а също и как той го беше предал в тунелите под Фардън Дур.
Руньон изсумтя.
— Не, това никога не би сработило. Щом едно острие е изковано и закалено, можеш да го защитиш с безброй магии, но самият метал си остава слаб. Ездача се нуждае от нещо повече: от меч, който може да издържи и на най-свирепия удар и който да не се повлиява от почти никаква магия. Не, нужно е да изричаш заклинания над горещия метал още докато го извличаш от рудата и докато го ковеш, така че да се измени и подобри структурата му.
— Но как мога да намеря подобен меч? — попита младежът. — Ще ми го направиш ли ти, Руньон-елда?
Тънките като копринени нишки бръчки по лицето на елфката се задълбочиха. Тя потърка левия си лакът и мускулите на дясната й предмишница се издуха и извиха като змия.
— Знаеш, че се заклех да не създавам ново оръжие, докато съм жива.
— Зная.
— Клетвата ме обвързва, не мога да я наруша, дори и да искам. — Тя се върна при пейката си и отново седна пред скулптурата. — А и защо бих искала, Драконов ездачо? Кажи ми. Защо да отприщвам още един душегубец срещу света?
Ерагон подбра думите си внимателно:
— Защото, ако го сториш, ще помогнеш да се сложи край на господството на Галбаторикс. Няма ли да е подобаващо, ако го убия с острие, което ти си изковала, след като именно твоите мечове той и Клетвопрестъпниците са използвали, за да избият толкова много дракони и Ездачи? Ти ненавиждаш онова, което те са извършили с оръжията ти. Тогава какъв по-добър начин да изравниш везните, освен като изковеш инструмента за унищожението на Галбаторикс?
Руньон скръсти ръце и погледна небето.
— Меч… нов меч. След толкова дълго време отново да практикувам занаята си… — тя сведе очи и посочи Ерагон с брадичката си. — Възможно е, но само хипотетично, да има начин да ти помогна, но е безсмислено да го обмисляме, защото просто не мога да го направя.
— Защо не? — попита Сапфира.
— Защото нямам нужния метал! — изръмжа Руньон. — Нали не мислиш, че съм изковала мечовете на Ездачите от обикновена стомана? Не! Много отдавна, докато бродех из Ду Велденварден, намерих късове от падащи звезди, достигнали земята. Те съдържаха руда, каквато никога не бях виждала преди, така че аз ги занесох в ковачницата си и ги пречистих, а след това открих, че при смесването им с метал се получава сплав — по-силна, здрава и гъвкава от всяка друга на този свят. Нарекох метала ярка стомана заради необичайния му блясък, а когато кралица Тармунора ме помоли да изкова първите мечове на Ездачите, реших да използвам него. Оттам насетне, винаги щом имах възможност, претърсвах гората за още парчета от звездния метал. Рядко намирах такива, но винаги ги запазвах за Ездачите.
През вековете късовете ставаха все по-редки, докато накрая започнах да мисля, че не е останало нито едно. Отне ми двадесет и четири години да намеря последното находище. От него изковах седем меча, сред които Ундбитр и Зар’рок. Откакто Ездачите паднаха, съм търсила ярка стомана само веднъж и това бе миналата нощ, след като Оромис ми каза за теб. — Елфката наклони глава и воднистите й очи се впиха в младежа. — Бродих нашир и длъж и направих много магии за търсене и обвързване, но не намерих и прашинка ярка стомана. Ако намерим такава, можем да обмислим създаването на меч, Сенкоубиецо. Иначе този разговор няма повече смисъл от блеенето на овце.
Ерагон се поклони на Руньон и й благодари за отделеното време, а после двамата със Сапфира напуснаха атриума през зеления тунел.
Докато вървяха един до друг към някоя поляна, от която драконката да може да излети, Ездача каза:
— Ярка стомана; това трябва да е имал предвид Солембум. Трябва да има такова нещо под дървото Меноа.
— Но откъде би могъл да знае той?
— Може би дървото му е казало. Какво значение има?
— Звезден метал или не, как се очаква да извадим каквото и да е изпод корените на Меноа? Не можем да ги сечем. Дори не знаем къде да сечем, ако можехме.
— Трябва да помисля над това.