От контакта с дървото Ерагон изпита усещането за топлина и светлина, както и за пръстта, притисната между корените му в периметър от стотици метри. Почувства движението на вятъра през преплетените клони и потока лепкав сок, изтичащ от малка пукнатина в кората, както и множество други подобни усещания от другите растения, над които бдеше дървото Меноа. В сравнение със съзнанието, което бе демонстрирало по време на Празненството на Кръвната клетва, дървото изглеждаше почти заспало; единствената съзнателна мисъл, която Ерагон успяваше да долови, бе толкова дълга и бавна, че беше невъзможна за разчитане.
Той призова цялата си сила и запрати мисления си вик към Меноа.
— Моля те, чуй ме, о, велико дърво! Нужна ми е помощта ти! Цялата земя е във война, елфите напуснаха безопасния Ду Велденварден, а аз нямам меч, с който да се бия! Котколакът Солембум ми каза да търся под дървото Меноа, ако ми трябва оръжие. Е, този миг дойде! Моля те, чуй ме, о, майко на гората! Помогни ми в търсенето!
Докато говореше, Ерагон вливаше в съзнанието на дървото образи на Торн, Муртаг и армиите на Империята. Сапфира добави още спомени към смесицата и подсили усилията му със силата на ума си.
Ездача не разчиташе само на думи и картини. От себе си и Сапфира той заизлива плътен енергиен поток: дар на добра воля, който се надяваше да събуди любопитството на дървото.
Изминаха няколко минути, ала Меноа все така не им обръщаше внимание. Ерагон обаче не изостави опита си. Той си даваше сметка, че съзнанието на дървото функционира по-бавно от това на хората или елфите; беше напълно нормално да не отговори веднага на молбата му.
— Не можем да жертваме повече от силата си — каза Сапфира, — не и ако искаме да се върнем достатъчно бързо при Варден.
Ездача се съгласи и с нежелание прекрати енергийния поток.
Докато те неспирно се молеха на дървото Меноа, слънцето достигна зенита си и започна да се спуска. По небето се носеха на талази облаци, появяваха се и изчезваха. Птици се стрелкаха над дърветата, гневни катерички писукаха, пеперуди пърхаха от място на място, а по ботуша на Ерагон маршируваше колона червени мравки, които носеха в щипците си малки бели ларви.
После Сапфира изръмжа и всички птици наоколо избягаха уплашени.
— Достатъчно с това унизително молене! — обяви тя. — Аз съм дракон и няма да позволя да бъда игнорирана, дори и от дърво!
— Не, чакай! — извика Ерагон, предусетил намеренията й, ала тя не му обърна внимание.
Сапфира отстъпи от дънера на дървото Меноа, приклекна, заби нокти в корена под себе си и с едно мощно движение изтръгна три огромни ивици кора.
— Ела и говори с нас, елфско дърво! — изрева тя. После изтегли назад глава като змия, готвеща се да удари, и между челюстите й избликна огнен стълб, който окъпа дънера във вихър от син и бял огън.
Младежът прикри лице и отскочи настрана, за да избяга от горещината.
— Сапфира, спри! — извика той, ужасен.
— Ще спра, когато ни отговори.
Плътен облак водни капки падна на земята. Младежът вдигна очи и видя, че клоните на бора треперят и се люлеят все по-силно. Стонът на дърво, търкащо се в дърво, изпълни въздуха. В същото време леденостуден вятър ужили бузата на Ерагон и му се стори, че усеща тътен под краката си. Той се огледа и видя, че дърветата, обграждащи поляната, изглеждат по-високи и гъсти отпреди, и че сякаш са се привели навътре, а извитите им клони посягат към него като нокти.
И Ездача изпита страх.
— Сапфира… — каза той и приклекна, готов или да побегне, или да се бие.
Тя затвори челюсти и по този начин прекъсна пламъка, а после погледна встрани от дървото Меноа. Когато видя пръстена от заплашителни стволове, люспите й се наежиха и кожата й заприлича на козината на настръхнала котка. Изръмжа към гората, въртейки глава на всички страни, а после разпери криле и се приготви да отлети от корена.
— Бързо, качи се на гърба ми.
Преди Ерагон да направи и една крачка, друг корен, дебел колкото ръката му, се стрелна от земята и се уви около левия му глезен, с което го обездвижи напълно. Още по-дебели клони се появиха от двете страни на Сапфира и сграбчиха краката и опашката й, за да я задържат на място. Тя изрева яростно и изви шия, за да избълва още огън.
Пламъците в устата й обаче само присветнаха и изгаснаха, когато в ума на младежа зазвуча бавен и шептящ глас, който напомняше на шумолящи листа:
— Кой смее да нарушава покоя ми? Кой смее да ме хапе и гори? Дайте ми имената си, за да зная кого съм убило.
Ерагон примижа от болка, когато коренът се стегна около глезена му. Още малко натиск и костта щеше да се строши.