— Аз съм Ерагон Сенкоубиец, а това е драконът, с когото съм обвързан, Сапфира Ярколюспеста.
— Умрете достойно, Ерагон Сенкоубиец и Сапфира Ярколюспеста.
— Чакай! — извика младежът. — Не съм приключил с имената ни.
Последва дълга тишина, а после гласът каза:
— Продължавай.
— Аз съм последният свободен Драконов ездач в Алагезия, а Сапфира е последният женски дракон на света. Ние сме може би единствените, които могат да надвият Галбаторикс — предателя, който унищожи Ездачите и завладя половин Алагезия.
— Защо ме нарани, драконе? — въздъхна гласът.
Сапфира оголи зъби, докато отговаряше:
— Защото не желаеше да говориш с нас, елфско дърво, и защото Ерагон изгуби меча си, а един котколак ни каза да търсим под твоите корени, когато ни е нужно оръжие. Ние търсихме и търсихме, ала не можахме да го открием сами.
— Тогава ще умреш напразно, драконе, защото под корените ми няма оръжие.
Отчаяно искащ да накара дървото да продължи да говори, младежът каза:
— Ние вярваме, че котколакът е имал предвид ярка стомана, звездния метал, който Руньон използва, за да изковава остриетата на Ездачите. Без него тя не може да замени меча ми.
Повърхността на земята потрепери, когато мрежата от корени, покриваща поляната, се раздвижи леко. Стотици паникьосани зайци, мишки, земеровки и други малки животни се разбягаха от бърлогите и хралупите си и се защураха по откритата поляна към другите дървета в гората.
С крайчеца на окото си Ерагон видя десетки елфи, които тичаха към поляната, а косите им се вееха зад тях като копринени знамена. Тихи като привидения, те спряха под клоните на околните дървета и загледаха ставащото с него и Сапфира, но не понечиха да им помогнат.
Ездача тъкмо щеше да повика с ума си Оромис и Глаедр, когато гласът се върна:
— Котколакът е знаел за какво говори; в самия край на корените ми има заровен звезден метал, ала няма да го получите. Вие ме ухапахте и изгорихте и аз няма да ви го простя.
Въодушевлението на Ерагон от откритието бе потушено от тревогата при последните думи на дървото.
— Но Сапфира е последният женски дракон! — възкликна той. — Не би я убило!
— Драконите издишват огън — прошепна гласът и сред дърветата около поляната пробяга видима тръпка. — Огънят трябва да се потушава.
Сапфира изръмжа отново и каза:
— Ако не спрем човека, който унищожи Драконовите ездачи, той ще дойде тук и ще изгори гората наоколо, а после ще унищожи дори теб, елфско дърво. Ако ни помогнеш, ние може би ще успеем да го спрем.
Сред дърветата се чу стържене, когато клоните започнаха да се търкат едни в други.
— Ако той се опита да унищожи моите семена, ще умре — каза гласът. — Никой не е силен колкото цялата гора. Никой не може да надвие гората, а аз говоря от нейно име.
— Енергията, която ти дадохме, не е ли достатъчна да излекуваш раните си? — попита младежът. — Не е ли това достатъчна компенсация?
Дървото Меноа не отговори, а вместо това проучи ума му, преминавайки през мислите му като повей на вятъра.
— Какво си ти, Ездачо? — попита то. — Познавам всяко създание, което живее сред дърветата, ала никога не съм срещала такова като теб.
— Аз не съм нито елф, нито човек — отвърна Ерагон, — а нещо по средата. Драконите ме промениха по време на Празненството на Кръвната клетва.
— Защо те промениха, Ездачо?
— За да мога да се боря по-добре с Галбаторикс и империята му.
— Спомням си, че усетих изкривяване на света по време на празненството, но не го счетох за важно… Сега толкова малко неща ми изглеждат важни, освен слънцето и дъжда.
— Ние ще излекуваме корена и дънера ти, ако това те удовлетворява, но моля те, ще ни дадеш ли ярката стомана? — попита Ерагон.
Другите дървета скърцаха и стенеха като изоставени души, а после гласът долетя отново, мек и ефирен:
— Ще ми дадеш ли каквото ти поискам в замяна, Драконови ездачо?
— Да — отговори той без колебание. Каквато и да беше цената, с радост щеше да я плати в замяна на меч, достоен за Ездач.
Короната на Меноа застина и в продължение на няколко минути поляната потъна в тишина. После земята започна да трепери и корените пред Ерагон се заизвиваха един около друг сред стърготини от дървесна кора, докато се отместваха, за да разкрият място в земята, от което започна да се подава нещо, което приличаше на парче ръждиво желязо, дълго около две стъпки и широко половин. Докато рудата излизаше от богатата черна почва, Ездача усети леко потрепване в долната част от корема си. Потръпна и потърка мястото, ала мимолетното неудобство вече бе изчезнало. После коренът около глезена му се разхлаби и се върна в земята, както и онези, държащи Сапфира на мястото й.