— Ето го металът ти — прошепна дървото Меноа. — Вземи го и си върви…
— Но… — понечи да каже Ерагон.
— Върви… — Гласът вече отшумяваше. — Върви…
И съзнанието на дървото се отдръпна от него и Сапфира, потъвайки толкова надълбоко, че накрая младежът едва долавяше съществуването му. Надвисналите борове около тях се успокоиха и заеха обичайните си места.
— Но… — каза Ездача на глас, озадачен, че Меноа не му бе казало какво иска.
Все още объркан, той отиде до рудата, хвана изпъстрения с метални жили безформен камък и го вдигна, пъхтейки под тежестта му. Притисна го до гърдите си, обърна гръб на елфическото дърво и тръгна по дългия път към дома на Руньон.
Сапфира подуши ярката стомана, когато го настигна.
— Прав беше — каза тя. — Не биваше да го нападам.
— Поне взехме каквото искахме — отвърна Ерагон. — А дървото Меноа… е, не знам какво точно взе то, но ние получихме каквото ни трябваше и само това има значение.
Елфите се струпаха край пътеката, по която бяха поели Ездача и драконът, и ги гледаха напрегнато, което накара Ерагон да ускори крачка, а кожата на врата му настръхна. Никой от наблюдателите не продума, а само продължиха да ги гледат със скосените си очи, сякаш следяха опасно животно, влязло в дома им.
Облаче дим излезе от ноздрите на Сапфира.
— Ако Галбаторикс не ни убие пръв — каза тя, — мисля, че накрая ще съжаляваме за това.
Да покориш метала
— Къде намерихте това? — попита напрегнато Руньон, когато Ерагон влезе, залитайки, в атриума на дома й и пусна парчето руда на земята в краката й.
Той разказа с възможно най-малко думи за Солембум и дървото Меноа. Приклекнала до парчето камък, Руньон погали грапавата повърхност, а пръстите й се застояха над металните жилки, пръснати по него.
— Или си бил много глупав, или много смел да предизвикаш дървото Меноа по този начин. То не търпи вмешателство.
— Има ли достатъчно руда за меч? — попита Сапфира.
— Има за няколко меча, ако съдя по предишния ми опит — отговори елфката и се изправи. Тя погледна към ковачницата си в средата на атриума, а после сключи пръсти и очите й се озариха от някаква смесица от нетърпение и решителност. — Да го направим тогава! Трябва ти меч, Сенкоубиецо? Добре, ще ти дам меч, какъвто никой досега не е виждал в Алагезия.
— Ами клетвата ти? — попита той.
— Не мисли за нея в момента. Кога трябва да се върнете при Варден?
— Трябваше да сме тръгнали в деня, когато пристигнахме — отговори Ерагон.
Руньон замълча и изражението й стана замислено.
— Значи трябва да избързам в онова, с което обикновено не прибързвам, и да използвам магия, за да изработя онова, което иначе би ми отнело седмици работа на ръка. Двамата с Ярколюспеста ще ми помогнете. — Това не беше въпрос, но младежът кимна в знак на съгласие. — Тази нощ няма да се спи, но ти обещавам, Сенкоубиецо, че до утре сутрин ще имаш своя меч.
Руньон коленичи, вдигна без видимо усилие парчето руда от земята и го отнесе до масата със скулптурата.
Младежът съблече туниката и ризата си, за да не ги изцапа по време на предстоящата работа, а на тяхно място Руньон му даде прилепнал елек и устойчива на огън престилка. Тя носеше същата. Когато Ерагон я попита за ръкавици, тя се засмя и поклати глава.
— Само калпавият ковач използва ръкавици.
После елфката го поведе към ниска стая, разположена в дънера на едно от дърветата, от които бе израснала къщата й. Вътре имаше чували с въглища и купчини бели глинени тухли. С помощта на магия двамата с Ерагон вдигнаха неколкостотин тухли и ги отнесоха навън до откритата пещ на ковачницата, а после направиха същото с чувалите с въглища, всеки от които бе голям колкото човек.
Щом подредиха тези неща, така че Руньон да е доволна, двамата с младежа построиха пещ за топене на рудата. Това бе сложна конструкция и Руньон отказа да използва много магия за създаването й, така че задачата им отне по-голямата част от следобеда. Първо изкопаха квадратна дупка, дълбока пет стъпки, която напълниха с няколко слоя пясък, чакъл, глина, въглища и прах, а в тях оставиха няколко канала и кухини, които да отвеждат влагата, защото иначе тя щеше да намали температурата на топене. Когато съдържанието на ямата стигна до нивото на земята, иззидаха над нея корито от тухли. Елфката влезе за момент в къщата и се върна с две духала, които прикрепиха към дупките в основата на коритото.