След това спряха работа, за да пийнат и да хапнат няколко залъка хляб и сирене.
Когато кратката почивка приключи, Руньон сложи малко съчки в коритото, запали ги с една прошепната дума и когато пламъците се разгоряха, добави сухи дъбови дърва. В продължение на почти цял час елфката наглеждаше огъня с вниманието, с което градинар се грижи за розите си, докато дървата не изгоряха, образувайки равномерен слой жарава. Тогава Руньон кимна на Ерагон и каза:
— Сега.
Младежът вдигна парчето руда и внимателно взе да го спуска в коритото. Когато горещината върху пръстите му стана нетърпима, той пусна буцата и отскочи, за да избегне фонтана от искри, които се разхвърчаха като рояк светулки. Върху рудата и жарта насипа плътен пласт въглища, за да поддържат огъня.
Ездача изтупа прахта от дланите си, а после сграбчи дръжките на едното духало и започна равномерно да ги стиска и отпуска. Руньон направи същото от другата страна на пещта. Заедно те подаваха на огъня постоянен поток свеж въздух, за да гори по-силно.
Люспите по гърдите и шията на Сапфира блестяха омайващо на светлината на танцуващите пламъци. Тя коленичи на няколко метра встрани, вперила очи в пламтящото сърце на огъня.
— Мога да помогна за това — каза драконката. — Ще ми трябва минута, за да разтопя рудата.
— Да — отвърна елфката. — Но ще я стопиш твърде бързо, металът няма да се смеси с въглена и да стане достатъчно твърд и гъвкав за меч. Спести си огъня, Сапфира. Ще ни е нужен по-късно.
От горещината на топилната пещ и от усилената работа с духалото тялото на Ерагон скоро плувна в пот и голите му ръце лъщяха на светлината на огъня.
От време на време двамата с Руньон пускаха духалата и добавяха въглища в коритото.
Работата беше монотонна и в резултат младежът скоро изгуби представа за времето. Постоянният рев на огъня, усещането за дръжките на духалото в ръцете му, свистенето на въздуха и бдителното присъствие на Сапфира бяха единственото, което възприемаше.
Затова се изненада, когато Руньон каза:
— Това трябва да е достатъчно. Остави духалото.
Ездача избърса чело и й помогна да изгребат с лопати жарта от коритото и да я изсипят в бъчва с вода. Въглените зацвърчаха при досега със студената течност и наоколо се разнесе лютива миризма.
Когато най-накрая разкриха блестящата локва нажежен до бяло метал на дъното на коритото — шлаката и другите нечистотии бяха изтекли по време на процеса, — елфката го покри с пласт ситен бял прах, подпря лопатата на ръба на коритото и седна на пейката до пещта.
— Сега какво ще правим? — попита Ерагон, като се присъедини към нея.
— Ще чакаме.
— Какво ще чакаме?
Руньон посочи към небето, където лъчите на залязващото слънце обагряха разпокъсаните облаци в червено, лилаво и златисто.
— Трябва да бъде тъмно, когато обработваме метала, ако искаме да преценим точно цвета му. Също така ярката стомана се нуждае от време за охлаждане, за да е мека и лесна за оформяне. — Елфката развърза връвта, която придържаше косата й на тила, а после събра отново косата си и пак я завърза. — През това време да поговорим за меча ти. Как се биеш — с една или с две ръце?
Ерагон помисли около минута и отговори:
— Зависи. Ако имам избор, предпочитам да нося меч в едната си ръка и щит в другата. Обстоятелствата обаче невинаги ми го позволяват и често ми се е налагало да се бия без щит. Тогава предпочитам да хвана дръжката с две ръце, за да нанасям по-силни удари. Дръжката на Зар’рок беше достатъчно голяма, за да мога да я хвана и с лявата си ръка, ако се наложи, но обковът на рубина ме убиваше и ми пречеше да я държа стабилно. Ще е добре да имам малко по-дълга дръжка.
— Да разбирам ли, че не желаеш истински двуръчен меч? — попита елфката.
Младежът поклати глава.
— Да, ще бъде твърде дълъг за битка на закрито.
— Това зависи от размера на дръжката и острието, взети заедно, но като цяло си прав. Ще те задоволи ли меч за ръка и половина?
В ума на Ерагон изникна някогашният меч на Муртаг и той се усмихна. „Защо не?“ — помисли си.
— Да, смятам, че такъв ще бъде идеален за мен.
— А колко дълго желаеш да е острието?
— Не по-дълго от това на Зар’рок.
— Аха. Право или извито?