И точно така стана. По-късно през нощта, когато до зората оставаха само няколко часа, на западния хоризонт се появи приглушена червена светлина. Когато я видя, Ездача се обърна и извади бронята от дисагите си, а после си сложи ризницата, шапката, шлема, налакътниците и наколенниците, а накрая и ръкавиците. Искаше му се да имаше и щит, но го бе оставил при Варден, преди да потегли към връх Тардюр с Гар Нарцвог.
После той взе да рови с една ръка из съдържанието на дисагите си, докато не намери сребърната манерка с фаелнирв, дадена му от Оромис. Металният съд бе хладен на досег. Ерагон отпи малка глътка от омагьосаната течност, ухаеща на горски плодове, медовина и подгрято ябълково вино, която опари устата му. Лицето му се сгорещи. Само след секунди умората му започна да се стапя, под въздействието на магичния фаелнирв.
Ерагон разлюля манерката. За негова тревога, изглежда, една трета от безценната течност вече липсваше, въпреки че бе отпивал само веднъж преди. „В бъдеще трябва повече да внимавам с нея“ — помисли си той.
Докато двамата със Сапфира се приближаваха, отблясъкът на хоризонта се превърна в хиляди отделни точици светлина, хвърляна от малки фенери, огньове, големи казани с горящ катран, който бълваше черен дим в нощното небе. На яркочервената светлина на огньовете Ерагон видя море от проблясващи върхове на копия и шлемове, което се носеше към големия и добре укрепен град, чиито стени гъмжаха от дребни фигурки, които бързо стреляха с лъковете си по армията долу, изливаха врящо олио между пролуките на парапета, режеха хвърлените над него въжета и блъскаха паянтовите дървени стълби, които обсадителите неспирно подпираха на стената. От земята се разнасяха викове, както и тътенът на таран, блъскащ се в желязната порта на града.
Последните остатъци от умората на младежа изчезнаха, докато гледаше бойното поле и отбелязваше разположението на хората, сградите и различните бойни машини. Извън стените на Фейнстер имаше стотици паянтови колиби, притиснати една в друга, между които почти нямаше място да мине кон — жилищата на онези, които бяха твърде бедни, за да си позволят къща в града. Повечето съборетини изглеждаха изоставени и голяма част от тях бяха разрушени, за да могат Варден да приближат с лекота стените на града. Двадесетина от колибите горяха и пред погледа на Ездача огънят се разпростря, прескачайки от един сламен покрив на друг. Източно от колибите се виждаха извити черни линии на окопите, защитаващи лагера на бунтовниците. От другата страна на Фейнстер се намираше пристанището, подобно на онова на Теирм, а отвъд него се ширеше мракът на буйния океан, който сякаш се простираше до края на вечността.
Ерагон изпита свирепа възбуда и усети, че в същото време Сапфира потреперва под него. Той стисна дръжката на Бризингър.
— Изглежда, още не са ни забелязали. Да обявим ли пристигането си?
Сапфира отговори с чудовищен рев, който накара зъбите му да затракат, а после озари небето пред тях с гъста струя син пламък.
Под тях бунтовниците, намиращи се в основата на града, и защитниците по стената спряха битката за момент и бойното поле потъна в тишина. После Варден нададоха радостни възгласи и заудряха копията и мечовете си в щитовете, докато откъм града се разнесоха стонове на отчаяние.
— Ох! — възкликна Ездача и примигна. — Иска ми се да не го беше правила. Сега не виждам нищо.
— Извинявай.
Все така мигайки, той каза:
— Първо, трябва да намерим някой току-що умрял кон или друго животно, за да възвърнем силата ти.
— Няма нужда да…
Сапфира спря да говори, защото някой друг докосна умовете им. След секундна паника, младежът разпозна съзнанието на Триана.
— Ерагон, Сапфира! — извика магьосницата. — Точно навреме! Аря и още един елф преодоляха стените, но са хванати в капан от голяма група войници. Няма да оцелеят повече от минута, ако някой не им помогне! Побързайте!
Бризингър!
Сапфира сви криле до тялото си и се спусна стремително към тъмните сгради на града. Ерагон сведе глава, за да се предпази от свирепия вятър, който блъскаше лицето му. Светът се завъртя около тях, когато драконката сви надясно, за да не могат да я уцелят стрелците от земята.
Крайниците на Ездача натежаха в мига, в който Сапфира спря падането си. После тя възвърна равновесие и тежестта, която го притискаше, изчезна. Като странни пищящи ястреби стрелите свистяха край тях. Някои пропускаха целта си, а защитите на Ерагон отблъснаха останалите.