— Продължавай — прошепна Аря.
— Не и докато не дойдеш при мен.
— Не бъди толкова…
— Стражи! — прекъсна я младият Ездач и посочи в тъмнината.
Един фенер се показа между две близки къщи. Когато светлината се приближи още малко, от здрача изплува едва различимата фигура на мъж. Той носеше меч в ръка.
Тиха като призрак, елфката сграбчи пръта и използвайки само ръцете си, се заизкачва към Ерагон. Изглеждаше така, сякаш се плъзгаше нагоре с магия. Когато се приближи достатъчно, той я хвана над лакътя и я вдигна до края на кола, поставяйки я до себе си. Те застинаха на върха на стената като две странни птици, неподвижни и без да дишат, докато стражът минаваше под тях. Той люлееше фенера на всички посоки, търсейки нарушители.
„Не гледай към земята — помоли се Ерагон. — Нито нагоре“.
Миг по-късно мъжът прибра меча в ножницата и продължи обиколката си, като си тананикаше под нос.
Без да продумат, Ездача и Аря скочиха от другата страна на стената. Бронята в раницата на Ездача издрънча, когато той се приземи на затревената земя и се претърколи, за да намали силата на удара. После Ерагон скочи на крака, приведе се и затича в посока, обратна на Ийсткрофт, следван плътно от елфката. Те се движеха в долчинки и пресъхнали корита на рекички, докато подминаваха фермите, разположени край селото. На няколко пъти възмутени кучета притичваха, за да протестират срещу нахлуването в територията им. Младият Ездач се мъчеше да ги успокои с ума си, ала единственият начин, който откри, да им попречи да лаят, бе да ги увери колко изплашени са двамата с Аря от ужасните им зъби и нокти. Удовлетворени от успеха си, те се връщаха с навирени опашки при колибите, хамбарите и верандите, където стояха на стража. Самодоволната им увереност се стори забавна на Ерагон.
На около десетина километра от Ийсткрофт, когато стана ясно, че са съвсем сами и никой не ги преследва, двамата с Аря спряха при един обгорен пън. Елфката коленичи и загреба няколко шепи пръст от земята пред себе си.
— Адурна риса — каза тя.
С леко ромолене от почвата около дупката, която бе изкопала, потече вода и се заизлива вътре. Елфката почака, докато тя изпълни хлътнатината, а после каза „Лета“ и потокът секна.
Тя промълви думите на заклинанието за контакт и лицето на Насуада се появи върху неподвижната водна повърхност. Аря я поздрави.
— Милейди — каза младият Ездач и се поклони.
— Здравей, Ерагон — отвърна тя. Изглеждаше изморена, с хлътнали бузи, сякаш дълго бе боледувала. Един кичур се измъкна от кока й и се нави на стегната къдрица над челото й. Ездача забеляза превръзките, увити около ръката й, когато тя я вдигна, за да махне непокорната коса. — Слава на Гокукара, ти си в безопасност. Толкова много се безпокояхме.
— Извинявам се, че ви притесних, ала имах своите причини.
— Трябва да ми ги обясниш, когато пристигнеш.
— Както желаете — отвърна той. — Как се наранихте? Да не би да са ви нападали? Защо никой от Ду Врангр Гата не ви е излекувал?
— Наредих им да ме оставят на мира. А това пък аз ще ти обясня, когато пристигнеш.
Ерагон кимна, напълно объркан, и преглътна въпросите си. Насуада се обърна към Аря:
— Впечатлена съм, че го намери. Не бях сигурна, че ще успееш.
— Късметът ми се усмихна.
— Може би, но съм склонна да вярвам, че уменията ти са били не по-малко важни от щедростта на съдбата. Кога ще можете да се присъедините към нас?
— След два-три дни, освен ако не се сблъскаме с непредвидени трудности.
— Добре. Ще ви очаквам тогава. Отсега нататък искам да се свързваш с мен поне веднъж преди обяд и отново преди мръкване. Ако не го сториш, ще приема, че сте били заловени и ще пратя Сапфира със спасителен отряд.
— Не винаги може да имаме уединението, нужно за заклинания.
— Намери начин да си го осигуриш. Трябва да зная къде сте и дали сте в безопасност.
Елфката обмисли това за момент, а после каза:
— Ако мога, ще изпълня желанието ти, но не и ако излагам Ерагон на опасност.
— Съгласна.
Ездача се възползва от последвалата пауза в разговора и каза:
— Насуада, Сапфира наблизо ли е? Бих искал да поговоря с нея… Не сме разговаряли от Хелгринд насам.
— Не, тя отлетя преди час на разузнаване в покрайнините на лагера. Можеш ли да задържиш магията, докато проверя дали не се е върнала?
— Да, върви — отвърна Аря.
Насуада направи една стъпка и изчезна от полезрението им, оставяйки след себе си неподвижния образ на масата и столовете в червената й шатра. В продължение на доста време Ерагон оглежда вътрешността на шатрата, ала после му омръзна и очите му се насочиха към врата на елфката. Гъстата й черна коса се спускаше над едното рамо, разкривайки ивица гладка кожа точно над яката на роклята. Той я гледа хипнотизиран около минута, после тръсна глава и се облегна на обгорения пън.