Вик на болка го накара да погледне към Албрийч и Балдор, които тренираха с Ланг — мургав ветеран с белези от множество битки, който обучаваше мъжете в бойното изкуство. Макар да бяха двама срещу един, той не само удържаше на атаките им, но и с дървения си тренировъчен меч бе обезоръжил Балдор, като му бе нанесъл удар в гърдите, и бе мушнал Албрийч толкова силно в крака, че воинът падна на земята — и всичко това в рамките на няколко секунди. Роран им съчувстваше; той бе приключил собствената си тренировка с Ланг и бе прибавил няколко нови натъртвания към избледняващите синини от Хелгринд. Като цяло младежът предпочиташе чука си пред меча, ала си мислеше, че все пак трябва да може да борави с меч, в случай че му се наложи. Мечовете се нуждаеха от много повече финес, отколкото той смяташе, че заслужават повечето битки: удряш мечоносеца по китката и — в броня или не — той ще бъде твърде зает със счупените си кости, за да се защитава от теб.
След битката в Пламтящите равнини Насуада бе поканила селяните от Карвахол да се присъединят към Варден. Те до един бяха приели предложението. Онези, които евентуално щяха да откажат, така или иначе бяха останали в Сурда, когато селяните се бяха спрели в Даут по пътя към Пламтящите равнини. Всички здрави мъже от Карвахол си бяха набавили добри оръжия, захвърляйки самоделните си копия и щитове, и сега упорито се упражняваха, за да станат воини, равностойни на тези от Алагезия. Народът от долината Паланкар бе свикнал на суров живот. Да размахваш меч не беше по-зле, от това да сечеш дървета, а бе и много по-лесно от това да плевиш и жънеш посред лятната жега. Онези, които знаеха някакъв полезен занаят, продължиха да го практикуват в услуга на Варден, ала в свободното си време се мъчеха да овладеят дадените им оръжия, защото всеки от тях очакваше да участва в боя, когато тръбата ги призове.
След завръщането си от Хелгринд Роран се бе посветил на военното обучение с непоколебима решителност. Да помогне на Варден да сразят Империята и Галбаторикс бе единственото, което можеше да стори, за да защити селяните и Катрина. Не беше толкова самонадеян да вярва, че е в състояние сам да обърне хода на войната, ала вярваше в способността си да промени света и бе убеден, че ако се посвети на начинанието, ще увеличи шансовете на Варден за победа. За целта обаче трябваше да остане жив, а това означаваше да подготви тялото си и да овладее оръдията и техниките за сеч, за да не стане жертва на по-опитен воин.
Когато прекоси тренировъчното поле на път за палатката, която делеше с Балдор, Роран подмина тревна ивица, дълга двадесетина метра, на която лежеше шестметров дънер с обелена кора и излъскан от хилядите ръце, които се търкаха в него всеки ден. Без да забавя крачка, младежът се обърна, мушна пръсти под дебелия му край, вдигна го и изсумтя от усилието, докато го изправяше. След това го бутна и дънерът падна на другата страна. Сграбчвайки тънкия му край, Роран повтори упражнението още два пъти.
Неспособен да събере сили за още едно преобръщане на дънера, той напусна тренировъчното поле и пое през лабиринта от сиви палатки, като махна за поздрав на Лоринг, Фиск и други, които разпознаваше, както и на неколцина непознати, които го поздравиха.
— Здравей, Стронгхамър! — викаха приветливо те.
— Здрасти! — отвръщаше той.
„Странно е — помисли си — да те познават хора, които не си срещал преди“. След минута стигна до палатката, която бе станала негов дом, приведе се, влезе вътре и прибра лъка, колчана със стрели и късия меч, получени от Варден.
Роран грабна меха с вода, оставен до постелята му, и забързано излезе отново навън под яркото слънце. Там махна тапата и изля съдържанието му върху гърба и раменете си. Банята беше рядко събитие за него, ала днес беше важен ден и той искаше да е свеж и чист за онова, което му предстоеше. Той изстърга мръсотията от ръцете и краката си, както и тази под ноктите с острия край на една излъскана пръчка, а после среса косата и брадата си.
Удовлетворен, че вече има представителен вид, Роран си облече чиста туника, затъкна чука в колана си и тъкмо се канеше да тръгне, когато забеляза, че Биргит го гледа иззад ъгъла на палатката. Тя стискаше с две ръце прибран в ножница кинжал.
Той замръзна, готов да измъкне чука си при най-леката провокация. Знаеше, че е в смъртна опасност и въпреки храбростта си, не бе уверен, че може да я победи, ако го нападне, защото също като него и тя преследваше враговете си с праволинейна целеустременост.