Конете се бяха разпръснали. Само трима войници бяха останали живи. Елфката се биеше с двама от тях на известно разстояние, докато третият бягаше на юг по пътя. Ерагон събра сили и се втурна след него. Когато скъси дистанцията помежду им, мъжът започна да се моли за милост, обещавайки, че няма да каже на никого за клането, и протегна ръце, за да покаже, че са празни. Щом Ездача го настигна, войникът кривна рязко встрани, а на няколко крачки смени отново посоката, бягайки напред-назад през полето като подплашен заек. През цялото време мъжът не спираше да се моли, а по бузите му се стичаха сълзи. Ломотеше, че е твърде млад, за да умира, че още не се е оженил и не е имал деца, че родителите му ще скърбят за него, че е бил принуден да влезе в армията и че това е едва петата му мисия, така че не можел ли Ерагон да го остави на мира?
— Какво имаш против мен? — изхлипа той. — Аз само правех, каквото ми наредят. Добър човек съм!
Младият Ездач се спря и се насили да каже:
— Не можеш да вървиш с нас. А и не можем да те оставим, защото ще хванеш някой кон и ще ни предадеш.
— Не, няма!
— Хората ще те питат какво е станало тук. Клетвата ти към Галбаторикс и Империята няма да ти позволи да излъжеш. Съжалявам, но не зная друг начин да те освободя от нея, освен…
— Защо правиш това? Ти си чудовище! — изпищя мъжът.
После, с изражение на най-чист ужас, той се опита да заобиколи Ерагон и да се върне на пътя. Ездача го догони след по-малко от десет крачки и докато войникът продължаваше да плаче и да моли милост, го стисна с лявата ръка за врата. Когато отпусна хватката си, човекът се строполи мъртъв в краката му.
Устата на Ерагон се изпълни с горчилка, докато гледаше отпуснатото лице на мъжа. „Винаги, когато убиваме някого, убиваме и частица от себе си“ — помисли си той. Разтреперан от шока, болката и самоненавистта, Ездача се върна при мястото, където бе започнал боят. Аря бе коленичила до един труп и миеше ръцете си с водата от тенекиената манерка, която бе носил войникът.
— Ще ми обясниш ли как можа да убиеш онзи човек, но не успя да нараниш Слоун? — попита елфката, като се изправи и го погледна открито.
Той равнодушно сви рамене.
— Този представляваше заплаха, а Слоун — не. Не е ли очевидно?
Аря помълча известно време.
— Би трябвало да бъде, но не е… Срам ме е да бъда поучавана от някой с толкова по-малко опит от мен. Може би съм била твърде сигурна, твърде уверена в собствения си избор.
Ерагон чуваше думите й, ала те нямаха никакъв смисъл за него, защото погледът му се насочи към труповете. „В това ли се е превърнал животът ми? — запита се той. — Неспирна поредица от битки?“
— Чувствам се като убиец.
— Разбирам колко е трудно — отвърна елфката. — Не забравяй, че си преживял съвсем малка част от онова, което означава да бъдеш Драконов ездач. В крайна сметка тази война ще приключи и ще разбереш, че дългът ти включва много повече от насилие. Ездачите не бяха просто воини, те бяха учители, лечители, мислители.
Челюстите му се стегнаха.
— Защо се бием с тези хора, Аря?
— Защото те са застанали между нас и Галбаторикс.
— Значи трябва да намерим начин да му нанесем директен удар.
— Не съществува такъв. Не можем да атакуваме Уру’баен, докато не победим армията му. И не можем да влезем в замъка му, докато не се справим с магическите и механичните капани, залагани в продължение на почти век.
— Трябва да има друг начин — промърмори Ерагон.
Той остана на мястото си, а елфката отиде да вдигне едно копие. Ала когато тя постави върха му под брадичката на един убит войник и го заби в черепа му, Ездача се втурна към нея и я изблъска настрана от трупа.
— Какво правиш? — извика той.
На лицето на Аря проблесна гняв.
— Ще ти простя това само защото си разстроен и не разсъждаваш трезво. Помисли, Ерагон! Денят е твърде напреднал, за да очакваш някой да те успокоява. Защо според теб е нужно това?
Отговорът изплува в ума му и той намусено отвърна:
— Ако не го направим, в Империята ще разберат, че повечето от войниците са били убити с голи ръце.
— Именно! Единствените, способни да го направят, са елфите, Ездачите и Кул. И тъй като всеки глупак ще прецени, че Кул не са отговорни за това, бързо ще се досетят, че сме в тази местност и след по-малко от ден Торн и Муртаг ще летят над главите ни и ще ни търсят. — Последва шляпащ звук, когато тя издърпа копието от тялото. Подаде му го и той го взе. — И мен тази задача ме отвращава не по-малко от теб, така че можеш да бъдеш полезен и да помогнеш.
Ерагон кимна. Аря си намери меч и двамата се заеха да направят така, че да изглежда, че патрулът е бил избит от обикновени воини. Работата беше противна, но свърши бързо, защото и двамата знаеха какви рани трябва да нанесат на мъжете, за да е успешна измамата, а и никой от тях не искаше да се мотае. Когато стигнаха до войника, чиито гърди бе пробил Ездача, елфката каза: