— Трудно можем да прикрием подобна рана. Ще трябва да го оставим така и да се надяваме някой да сметне, че го е стъпкал кон.
Те продължиха нататък. Последният войник, за когото се погрижиха, беше командирът на патрула. Сега мустакът му бе провиснал и разкъсан, напълно изгубил предишното си великолепие.
След като разшириха дупката от камъчето достатъчно, за да прилича на триъгълната рана, оставяна от боен чук, Ерагон се спря за момент, за да си отдъхне, размишлявайки над тъжния мустак на командира. После каза:
— Знаеш ли, той беше прав.
— За какво?
— Трябва ми оръжие, истинско оръжие. Трябва ми меч. — Той избърса длани в подгъва на туниката си и огледа равнината наоколо, броейки труповете. — Това е всичко, нали? Готови сме.
Ездача отиде да вземе бронята си, увия я отново в плата и я пъхна в раницата. После догони Аря на ниското хълмче, което бе изкачила.
— По-добре оттук нататък да избягваме пътищата — каза тя. — Не можем да рискуваме втора такава среща с хората на Галбаторикс. — Като посочи ранената му дясна ръка, която бе оцапала туниката му с кръв, елфката добави: — Погрижи се за това, преди да продължим. — Изобщо не му даде време да й отговори, а сграбчи парализираните му пръсти и каза: — Вайс хейл.
Той изстена неволно, когато пръстите му с пукане се върнаха на мястото си, а разкъсаните му сухожилия и раздраната му кожа възвърнаха целостта си. Когато магията приключи, Ерагон изпъна и сви дланта си няколко пъти, за да е сигурен, че е напълно излекувана.
— Благодаря ти.
Изненада се, че тя бе поела инициативата, когато сам бе способен да излекува раните си.
Елфката изглеждаше леко смутена. Тя отмести поглед към равнината и каза:
— Радвам се, че днес бе до мен, Ерагон.
— И аз, че ти бе до мен.
Аря му се усмихна бързо и несигурно. Те останаха още около минута на хълмчето. Никой от двамата не бързаше да продължи пътуването. Накрая тя въздъхна.
— Трябва да потегляме. Сенките се удължават и скоро някой друг ще се появи и ще вдигне врява, когато открие тази касапница.
Двамата се спуснаха по склона, насочиха се на югозапад по диагонал на пътя и затичаха по неравното обрасло с трева поле. Зад тях първите мършояди се заспускаха от небето.
Сенките на миналото
Тази нощ Ерагон стоя, загледан в малкия им огън, докато дъвчеше листо от глухарче. Вечерята им се състоеше от различни корени, семена и листа, които Аря бе събрала от околността. Сурови и неподправени, те нямаха особено добър вкус, ала Ездача се въздържа да подсили вечерята с птица или заек, каквито наоколо имаше много, защото не искаше елфката да го гледа неодобрително. Нещо повече — след сблъсъка с войниците самата мисъл да отнеме още един живот, пък бил той и животински, го отвращаваше.
Времето бе напреднало, а трябваше да станат рано на следващата сутрин, ала той не понечи да си легне, нито Аря. Елфката седеше встрани от него с присвити крака, обвила с ръце коленете си. Беше подпряла брадичка върху тях и полата й се ветрееше от двете страни като венчелистчета на цвете под напора на вятъра.
Свел глава към гърдите си, Ерагон масажираше дясната си ръка, опитвайки се да премахне глухата болка. „Трябва ми меч — помисли си той. — Ако не, мога да използвам някаква защита за ръцете си, за да не се осакатявам винаги, когато ударя нещо. Проблемът е, че съм толкова силен, та ще ми се наложи да нося ръкавици с няколко слоя подплата, а това е смешно. Ще бъдат твърде обемни, твърде горещи, а пък и не мога да се размотавам с ръкавици до края на живота си. — Той се намръщи. Натисна костите на дланта си встрани от нормалната им позиция и се загледа в промяната и движението на светлината по кожата си, удивен от гъвкавостта на тялото си. — А и какво ще стане, ако вляза в бой, докато нося пръстена на Бром? Той е елфически, така че сигурно няма нужда да се тревожа, че ще счупя сапфира. Но ако ударя нещо, докато е на пръста ми, няма просто да си разместя няколко стави, а ще счупя всички кости на ръката си. Може дори да не бъда в състояние да поправя пораженията… — Той сви дланите си в юмруци и бавно ги отпусна, загледан в сенките, появяващи се и изчезващи между пръстите. — Мога да направя заклинание, което да спира всяко нещо, което се движи твърде бързо към ръцете ми. Но не, не става. Ами ако е скала? Или планина? Ще се самоубия, опитвайки се да я спра. Е, ако не става с магия или ръкавици, би било хубаво да имам от джуджешките Аскудгамлн — техните стоманени юмруци“.