Той си спомни с усмивка как джуджето Шргниен имаше стоманен шип, прикован към метална основа, вградена във всяко от кокалчетата му, с изключение на тези на палците. Шиповете позволяваха на джуджето да удря каквото пожелае, без да се бои от болка, а бяха и удобни, защото можеха да се свалят по желание. Идеята му се стори привлекателна, ала не желаеше да пробива дупки в кокалчетата си. „Освен това — помисли си, — моите кости са доста по-тънки от джуджешките. Може би твърде тънки, за да се прикачи основата с шипа, и ставите да продължат да функционират нормално… Така че Аскудгамлн също са лоша идея, но навярно бих могъл да…“
Ерагон се приведе ниско над ръцете си и прошепна:
— Таефатан.
Кожата на опакото на дланите започна да го сърби и настръхна, все едно бе паднал сред коприва. Усещането бе толкова силно и неприятно, че искаше да скочи и да започне да се чеше. Но с усилие на волята остана на мястото си и гледаше как кожата върху кокалчетата му се изду, оформяйки плоски белезникави мазоли, дебели повече от сантиметър. Те му заприличаха на образуванията, които се появяваха от вътрешната страна на конските крака. Когато бе удовлетворен от размера и плътността им, той освободи потока на магията и започна да разглежда и опипва новите издатини в основата на пръстите си.
Ръцете му бяха по-тежки и сковани отпреди, ала пръстите му все още се движеха нормално. „Може да е грозно — помисли си, потърквайки грубите израстъци по дясната си ръка с дланта на лявата — и хората да ми се смеят и да ми се подиграват, ако забележат, но не ми пука. Важното е, че ще свършат работа и ще ме опазят жив“.
Изпълнен с тихо въодушевление, той удари един овален камък, който се подаваше между краката му. Ударът разтърси ръката му и произведе глух тътен, ала не му причини повече неудобство, отколкото, ако бе ударил дъска, покрита с няколко слоя плат. Добил повече смелост, Ерагон извади от раницата пръстена на Бром и си сложи хладната златна халка, като първо провери дали съответният мазол бе по-висок от горната страна на пръстена. Изпробва наблюденията си, като отново удари камъка. Единственият резултат бе звукът от суха плътна кожа, сблъскваща се с неподвижна скала.
— Какво правиш? — попита Аря, взирайки се в него през воала на черната си коса.
— Нищо. — Той протегна напред ръцете си. — Помислих си, че ще бъде добра идея, тъй като сигурно ще ми се наложи отново да удрям някого.
Елфката огледа кокалчетата му.
— Ще ти бъде трудно да носиш ръкавици.
— Винаги мога да им изрежа отвори.
Тя кимна разбиращо и продължи да се взира в огъня.
Ерагон се изтегна назад, като се облегна на лакти, и изпружи крака, доволен, че сега е подготвен за всяка битка, която би могла да го очаква в непосредствено бъдеще. По-далеч от това не смееше да мисли, защото иначе щеше да се наложи да си зададе въпроса как двамата със Сапфира биха могли да надвият Муртаг или Галбаторикс, а тогава паниката щеше да впие ледени нокти в него.
Той впери поглед в блещукащите дълбини на огъня. Там, сред виещите се пламъци, се опита да забрави грижите и отговорностите си. Ала постоянното им движение скоро го унесе и в ума му като снежинки в спокойно зимно небе се понесоха несвързани мисли, звуци, образи и чувства. И насред тях се появи лицето на войника, който бе молил за живота си. Ерагон отново го видя да плаче, чу отчаяните му вопли и отново усети как вратът му изпуква като влажен клон.
Измъчван от спомена, Ездача стисна зъби и изсумтя шумно. Студена пот изби по цялото му тяло. Той започна да се върти, опитвайки се безуспешно да прогони недоброжелателния призрак. „Махай се! — извика в ума си. — Не съм виновен аз. Галбаторикс е онзи, когото трябва да мразиш, не мен. Аз не исках да те убивам!“
От обкръжаващия ги мрак долетя вълчи вой. От различни места в равнината няколко други вълци отвърнаха, извивайки гласове в нестроен хор. Зловещата мелодия накара кожата на Ерагон да настръхне. После, за един кратък миг, воят се сля в един тон, който прозвуча като бойния вик на нападащ Кул.
Младежът се размърда неспокойно.
— Какво те тревожи? — попита Аря. — Вълците ли? Знаеш, че няма да ни притеснят. В момента учат кутретата си как да ловуват и няма да допуснат малките си до създания, които миришат толкова странно като нас.
— Не ме тревожат онези вълци там — каза Ерагон и обгърна с ръце рамене си. — А тези тук. — Той почука с пръст челото си.
Елфката кимна рязко — движение, напомнящо кимането на птица, — което издаде факта, че тя не е човек, макар да беше приела формата на такъв.