Аря вдигна една клечка, паднала до разстлана й пола, и я завъртя между пръстите си, изучавайки извитото парче дърво, сякаш съдържаше тайна.
— Това беше смело решение и й се възхищавам за него. Тя винаги мисли за доброто на Варден, независимо каква ще бъде цената за нея самата.
— Разстрои доста хора в организацията, когато прие предложението за помощ на Нар Гарцвог.
— И спечели лоялността им обратно с Изпитанието на Дългите ножове. Насуада е много умна, когато работата опре до запазването на позицията й. — Елфката хвърли клечката в огъня. — Не обичам ургалите, но не ги и мразя. За разлика от Ра’зак, те не са зли по природа, просто прекалено много обичат войната. Това е важна разлика, дори и ако не може да донесе утеха на семействата на жертвите им. Ние елфите и преди сме сключвали мирни договори с ургалите и отново ще го направим, когато има нужда от това. Перспективите обаче не са добри.
Нямаше нужда да обяснява защо. Много от свитъците, които Оромис бе дал на Ерагон да прочете, бяха посветени на ургалите и от единия от тях — „Пътешествията на Гнавлдрскалд“ — бе научил, че цялата им култура се основава на бойните подвизи. Мъжките ургали можеха да подобрят своето положение в обществото само като нападнат друго село — било то ургалско, човешко, елфическо или джуджешко — или като надвият съперниците си в двубой, понякога до смърт. И когато опреше до избор на съпруг, ургалските жени отказваха да приемат мъж, който не е победил поне трима противници. В резултат на това всяко ново поколение ургали нямаше друга алтернатива, освен да предизвиква на бой не само равностойни, но и на по-опитни воини, както и да броди по земята в търсене на възможности да докаже мъжеството си. Традицията бе вкоренена толкова дълбоко, че всеки опит да бъде променена, се проваляше. „Поне са верни на природата си — помисли си Ерагон. — Същото трудно може да се каже за повечето хора“.
— Как стана така, че Дурза успя да ти устрои засада с ургалите, докато пътуваше с Гленвинг и Фаолин? — попита той. — Нямахте ли магии, които да ви пазят от физическа атака?
— Стрелите бяха омагьосани.
— Значи и ургалите са били заклинатели?
Аря затвори очи, въздъхна и поклати глава.
— Не. Това беше някаква тъмна магия, измислена от Дурза. Той се хвалеше с нея, докато бях в Гил’еад.
— Не разбирам как си успяла да му устоиш толкова дълго време. Видях какво ти причиняваше.
— Ами… не беше лесно. Гледах на изтезанията, на които ме подлагаше, като на изпитание за моята обвързаност, като на възможност да докажа, че не съм направила грешка и наистина съм достойна за символа яве. По този начин посрещах с радост мъченията.
— И все пак, дори елфите не са имунизирани срещу болка. Невероятно е, че си успяла да запазиш в тайна от него местоположението на Елесмера през всичките тези месеци.
В гласа й се долови нотка на гордост.
— Не само местоположението на Елесмера, но и къде съм пратила яйцето на Сапфира, словника ми на древния език и всичко друго, което би могло да бъде от полза на Галбаторикс.
Разговорът отново секна, а после младият Ездач попита:
— Мислиш ли много за онова, което си преживяла в Гил’еад? — Когато тя не отвърна, той добави: — Никога не говориш за затворничеството си. С готовност изброяваш фактите, но никога не споменаваш как си се чувствала тогава, нито какви са чувствата ти сега.
— Болката си е болка — каза елфката. — Тя не се нуждае от описание.
— Така е, но пренебрегването й може да причини повече вреда от самото физическо нараняване… Никой не може да преживее подобно нещо и да се отърве невредим. Не и душевно.
— А не допускаш ли, че вече съм споделила с някого?
— С кого?
— Има ли значение? С Аджихад, с майка ми, с приятел в Елесмера.
— Може и да греша — каза той, — но не ми се струваш толкова близка с когото и да е. Където и да ходиш, ти си сама дори сред своя народ.
Аря остана невъзмутима. Изражението й бе толкова безстрастно, че Ерагон се запита дали изобщо ще благоволи да му отговори. Съмнението тъкмо се бе превърнало в увереност, когато тя прошепна:
— Невинаги беше така. — Стреснат, Ездача зачака, без да помръдне, изплашен, че каквото и да направи, може да прекъсне думите й. — Имаше време, когато и аз разполагах с някой, с когото да говоря. Някой, който разбираше какво съм и откъде идвам. Някога… Той бе по-възрастен от мен, ала бяхме сродни души, и двамата бяхме любопитни за света извън гората, нетърпеливи да изследваме, нетърпеливи да се опълчим на Галбаторикс. И двамата не понасяхме да стоим в Ду Велденварден — да учим, да боравим с магия, да преследваме личните си начинания, когато знаехме, че Драконоубиеца, унищожителят на Ездачите, търси начин да пороби расата ни. Той стигна до този извод по-късно от мен — десетилетия след като бях станала посланик и няколко години преди Хефринг да открадне яйцето на Сапфира, — ала в момента, в който го осъзна, веднага пожела да ме съпровожда навсякъде, където заповедите на Исланзади биха ме изпратили. — Тя примигна и преглътна мъчително. — Нямаше да му позволя, но кралицата хареса идеята, а той бе така убедителен…