Елфката облиза устни и отново примигна, а очите й бяха по-блестящи от обикновено.
Възможно най-нежно Ерагон попита:
— Фаолин ли беше?
— Да — отговори тя, а признанието бе почти като стон.
— Обичаше ли го.
Аря отметна глава и се загледа в блещукащото небе. Дългата й шия изглеждаше златиста на светлината на огъня, а лицето — бледо под студения блясък на звездите.
— От приятелска загриженост ли питаш или заради собствения си интерес? — Тя внезапно се засмя задавено. Звукът бе като плисък на вода, падаща върху скали. — Не, няма значение. Нощният въздух ме замая. Накара ме да забравя възпитанието си и да говоря най-злобните неща, които ми хрумнат.
— Няма значение.
— Има значение, защото съжалявам за това и няма да си го позволявам повече. Дали обичах Фаолин? Как може да се опише обичта? В продължение на повече от двадесет години двамата пътувахме заедно — единствените безсмъртни сред расите, на които е отреден по-кратък живот. Бяхме спътници… и приятели.
Ерагон бе жегнат от ревност. Той се опита да се пребори с нея, да я потисне и да я елиминира, но не постигна пълен успех. Макар и приглушено, чувството остана да го чопли като треска, забита под кожата му.
— Повече от двадесет години — повтори елфката. Продължавайки да се взира в съзвездията, тя се залюля напред-назад, сякаш забравила за присъствието на Ерагон. — И после, за един кратък миг, Дурза ми отне това. Фаолин и Гленвинг бяха първите елфи, умрели в битка за почти цял век. Когато видях Фаолин да пада, разбрах, че истинската агония на войната не е да бъдеш ранен, а да гледаш как нараняват онези, които обичаш. Това бе урок, който смятах, че вече съм научила по време на престоя си при Варден, когато един след друг мъжете и жените, които бях почнала да уважавам, умираха от мечове, стрели, отрова, злополуки или старост. Никога обаче не бях преживявала толкова лична загуба и когато това се случи, си помислих „Сега със сигурност би трябвало и аз да умра“. Защото, с каквито и опасности да се бяхме сблъсквали преди, двамата с Фаолин винаги ги бяхме преодолявали заедно и ако той не можеше да се спаси, защо трябваше аз да успея да го направя?
Ерагон изведнъж си даде сметка, че Аря плаче — едрите сълзи се стичаха по слепоочията й и мокреха косата й. На звездната светлина те изглеждаха като сребристи ручейчета. Силата на мъката й го порази. Той не бе вярвал, че е възможно да предизвика подобна реакция у нея, нито бе имал подобно намерение.
— А после Гил’еад — каза тя. — Онези дни бяха най-дългите в живота ми. Фаолин го нямаше, а аз не знаех дали яйцето на Сапфира е в безопасност и дали по невнимание не съм го върнала на Галбаторикс, а Дурза… Дурза утоляваше кръвожадния глад на духовете, които го контролираха, като ми причиняваше най-ужасните неща, които бе способен да измисли. Понякога, ако стигнеше твърде далеч, ме лекуваше, за да може да почне наново следващата сутрин. Ако ми бе дал възможност да се съвзема, може би щях да успея да измамя тъмничаря си, както стори ти, или да избягна поглъщането на отровата, която ми пречеше да използвам магия, ала никога не получавах повече от няколко часа почивка.
Като мен и теб, Дурза нямаше нужда от сън и ме измъчваше винаги когато бях в съзнание и останалите задължения му го позволяваха. Докато се занимаваше с мен, всяка секунда се превръщаше в час, всеки час — в седмица, а всеки ден — във вечност. Той внимаваше да не ме докара до лудост — Галбаторикс щеше да е много недоволен, — ала почти стигна дотам. Бях много, много близо до безумието. Започнах да чувам птича песен на места, където не би могло да има птици, виждах неща, които не биха могли да съществуват. Веднъж, докато бях в килията си, помещението бе обляно от златиста светлина и ми стана топло. Като вдигнах поглед, открих, че лежа на клон високо сред короната на едно дърво близо до центъра на Елесмера. Слънцето клонеше към залез и целият град блестеше като обхванат от пожар. Аталвардите пееха на пътеката долу и всичко бе толкова спокойно, толкова мирно… толкова красиво, че можех да остана там завинаги. Ала после светлината изчезна и аз отново бях в килията си… Бях забравила, но сега си спомням, че веднъж един войник остави бяла роза в килията ми. Това беше единствената доброта, която някой е проявявал към мен в Гил’еад. Същата нощ цветето пусна корени и се превърна в огромен розов храст, който запълзя по стената, проби си път между каменните блокове в тавана и излезе на открито. Продължи да расте, докато не докосна луната, и остана така като полюшваща се кула, която обещаваше бягство, ако само успеех да се надигна от пода. Опитах с всяка частица от останалата ми сила, ала не можах. И когато отместих поглед, храстът изчезна… Такова бе душевното ми състояние, когато ти си ме сънувал, а аз самата почувствах присъствието ти. Нищо чудно, че го отхвърлих като поредната илюзия.