Тя се усмихна едва доловимо.
— А после ти дойде, Ерагон. Ти и Сапфира. Когато бях загубила всякаква надежда и ми предстоеше да бъда отведена при Галбаторикс в Уру’баен, един Ездач се появи и ме спаси. Ездач и дракон!
— И син на Морзан — добави той. — И двамата синове на Морзан.
— Описвай го, както си искаш, но това бе толкова невероятна спасителна акция, че понякога си мисля, че наистина съм полудяла и всичко оттогава насетне се случва само във въображението ми.
— Можеш ли да си представиш, че щях да създавам толкова неприятности на всички, ако бях останал в Хелгринд?
— Не — отвърна елфката. — Предполагам, че не. — После изтри сълзите си с левия си ръкав. — Когато се събудих във Фардън Дур, имаше твърде много работа за вършене, за да мисля за миналото. Ала събитията напоследък са все жестоки и кървави и аз все по-често си спомням неща, които не би трябвало. Това ме прави мрачна и раздразнителна, непонасяща нормалните забавяния в ритъма на живот.
Аря се надигна и клекна, като се подпря на двете си ръце, сякаш за да запази равновесие.
— Казваш, че съм сама. Елфите не са склонни към открита проява на приятелство, каквато предпочитат хората и джуджетата, а и аз винаги съм била със затворен характер. Но ако ме познаваше отпреди Гил’еад, ако ме познаваше каквато бях преди, не би ме смятал за сдържана. Тогава можех да пея и да танцувам и не ме измъчваше чувството за надвиснала гибел.
Ерагон постави длан върху ръката й.
— В историите за древните герои никога не се споменава за цената, която плащаш, когато се бориш с чудовищата на мрака и тези на ума. Не спирай да мислиш за градините на Тиалдари Хол и съм сигурен, че всичко ще бъде наред.
Аря не отдръпна ръката си почти цяла минута — проява не на страст към Ездача, а по-скоро на приятелско чувство. Той не се опита да я ухажва, защото ценеше доверието й повече от всичко, освен връзката си със Сапфира, и по-скоро би влязъл в битка, отколкото да рискува да го загуби. След това с леко помръдване на пръстите Аря му показа, че мигът е отминал, и той безропотно отдръпна ръка.
Изгарящ от желание да облекчи мъката й, младежът огледа земята около себе си и промълви едва чуто:
— Лоивиса.
Воден от силата на истинското име, той прерови земята до краката си, докато пръстите му не напипаха онова, което търсеше: тънка като хартия люспа, два пъти по-малка от нокътя на кутрето му. Сдържайки дъха си, младият Ездач я сложи, колкото се може по-внимателно, в дясната си длан върху своя Гедвей игнасия. Припомни си какво го бе научил Оромис относно типа магия, която се канеше да направи, за да е сигурен, че няма да сбърка нещо, а после започна да пее в елфическия стил, гладко и напевно:
Ерагон неспирно повтаряше тези четири стиха, насочвайки ги към люспата в ръката си. Тя потрепери, а после се изду, заприличвайки на купол. Бели пипалца с дължина около сантиметър-два израснаха от дъното на полусферата, гъделичкайки дланта му, докато от върха покълна тънко зелено стъбълце, което под влияние на думите му избуя на височина от около тридесет сантиметра. Едно-единствено листо — широко и плоско — израсна отстрани на стъблото. Върхът на стъблото се удебели, приведе се и след миг се разцепи на пет отделни части, които се извиха навън, за да разкрият венчелистчетата на лилиум. Цветето бе бледосиньо с формата на камбанка.
Когато то достигна пълния си разцвет, Ездача освободи потока на магията и огледа творението си. Да сътворяваш с песен растения бе умение, което почти всеки елф овладяваше в ранна възраст, ала Ерагон бе опитвал едва няколко пъти и не беше сигурен дали усилията му ще се увенчаят с успех. Магията му бе коствала много; лилиумът бе почерпил изненадващо количество енергия, за да придобие вида на растение на година и половина.