Ерагон беше удивен.
— Но как е възможно това?
— Нима не казах току-що, че е необяснимо? Знам само, че откакто драконите са направили магията си, никой не може да изговори имената на тринадесетината — онези, които ги помнели, скоро ги забравили — и въпреки че можеш да ги прочетеш в свитъци и писма, където са записани, и дори да ги препишеш, ако погледнеш само към един отделен глиф, те се превръщат в безсмислици. Драконите пожалили само Джарнунвоск — първия дракон на Галбаторикс, защото не била негова вината, че станал жертва на ургалите, както и Шруйкан, защото той не избрал сам да служи на Галбаторикс, а бил принуден от него и Морзан.
„Да изгубиш името си! Колко ужасяваща съдба — помисли Ерагон и потрепери. — Ако има нещо, което съм научил, след като станах Ездач, то е, че никога не бива да имаш дракон за враг“.
— Ами истинските им имена? — попита той. — И тях ли са изтрили?
Аря кимна утвърдително.
— Истински имена: малки, фамилни, псевдоними, титли. Всичко. И в резултат тринадесетината се превърнали в най-обикновени животни. Вече не можели да кажат „харесвам това“ или „не харесвам онова“, или пък „имам зелени люспи“, защото това би изисквало да се назоват по име. Дори не можели да се нарекат „дракони“. Дума след дума магията унищожила всичко, което ги правело мислещи създания, а Клетвопрестъпниците не можели да сторят нищо и само гледали с безмълвна мъка как драконите им деградирали до пълно невежество. Преживяването било толкова ужасяващо, че в резултат на него поне петима от тринадесетте предатели и неколцина от Клетвопрестъпниците полудели. — Елфката замълча, разглеждайки формата на един глиф, после го изтри и го нарисува отново. — Прогонването на имената е основната причина толкова много хора сега да вярват, че драконите не са нищо повече от животни, които обикалят от едно място на друго.
— Нямаше да го мислят, ако бяха срещнали Сапфира — каза Ерагон.
Аря се усмихна.
— Така е.
После с елегантно движение на ръката завърши последното изречение, върху което бе работила досега. Ездача наклони глава и се приближи, за да разчете глифовете. Те гласяха:
ИЗМАМНИКЪТ, ГОВОРЕЩИЯТ СЪС ЗАГАДКИ, ПАЗАЧЪТ НА БАЛАНСА, ОНЗИ, ЩО ИМА МНОГО ЛИЦА И НАМИРА ЖИВОТ В СМЪРТТА, КОЙТО НЕ СЕ БОИ ОТ ЗЛОТО; ОНЗИ, КОЙТО ПРЕМИНАВА ПРЕЗ ВРАТИ.
— Какво те накара да го напишеш?
— Мисълта, че много неща не са това, което изглеждат.
Край ръката й се вдигна прах, когато тя потупа земята, за да изтрие глифовете.
— Някой не се ли е опитвал да разкрие истинското име на Галбаторикс? — попита Ерагон. — Това изглежда най-прекият път към приключването на тази война. Честно казано, мисля, че може би е единствената ни надежда да го надвием в битка.
— Не беше ли честен към мен и преди? — попита елфката с блеснали очи.
Въпросът й го накара да се изкикоти.
— Естествено че бях. Това е просто израз.
— Доста глупав — каза тя. — Освен ако нямаш навика да лъжеш.
Младият Ездач се обърка за момент, преди да се върне към мисълта си и да каже:
— Както и да е, зная, че ще е трудно да се открие истинското име на Галбаторикс, но ако всички елфи и всички членове на Варден, които знаят древния език, го търсят, не може да не успеем.
Сухият стрък трева увисна между пръстите на Аря като избеляло от слънцето знаме. Той потрепваше леко в унисон с пулса й. Като го хвана в другия край с лявата си ръка, тя го разцепи по дължина, а после повтори действието с всяка от двете половинки. След това започна да сплита получените четири ивици.
— Истинското име на Галбаторикс не е велика тайна. Трима различни елфи — единият е Ездач, а другите са обикновени заклинатели — го откриха сами в разстояние на много години.
— Нима! — възкликна Ерагон.
Без да му обръща внимание, елфката взе нов стрък трева, разцепи го на ивици, които промуши в пролуките на първата плитка, и продължи да плете в нова посока.
— Можем само да гадаем дали самият Галбаторикс знае истинското си име. Аз съм на мнение, че не го знае, защото каквото и да е името му, то трябва да е толкова ужасяващо, че той не би могъл да продължи да живее, ако го чуе.
— Освен ако не е толкова зъл или побъркан, че истината за действията му да не го безпокои.
— Може би. — Ловките й пръсти се движеха толкова бързо, усуквайки и сплитайки, че бяха почти невидими. Тя откъсна още два стръка трева. — Независимо от това обаче, Галбаторикс със сигурност е наясно, че притежава истинско име като всички създания и предмети, и че то е потенциална слабост. В някакъв момент, преди да предприеме война срещу Ездачите, той е направил магия, която убива всеки, който използва истинското му име. И тъй като не знаем как точно убива тази магия, не сме в състояние да се заслоним от нея. Така че сам виждаш защо всички сме изоставили тази посока на изследване. Оромис е един от малцината, които са достатъчно смели, за да продължат да търсят името на Галбаторикс, макар и по заобиколен път.