Светлините нахлуха в лагера и оформиха бясно въртяща се стена около него и Аря. От скоростта, с която се въртяха, комбинирана с пулсиращите цветове, на младежа му се зави свят. Той се подпря с ръка на земята, за да не падне. Бръмченето сега бе толкова силно, че зъбите му тракаха. Усети вкус на метал и косата му се изправи. Тази на елфката също щръкна, въпреки дължината си. Щом я видя, гледката му се стори толкова смешна, че трябваше да устои на подтика да се разсмее.
— Какво искат? — извика Ерагон, но елфката не отговори.
Едно кълбо се отдели от стената и увисна пред Аря на нивото на очите й. Смали се и се уголеми, като пулсиращо сърце, премина от кралскосиньо до изумруденозелено, като от време на време пулсираше в червено. Едно от пипалцата му се докосна до кичур от косата й. Чу се остро изпукване и за един миг кичурът проблесна като частица от слънцето, а после изчезна. Миризмата на изгорена коса достигна до младежа.
Аря нито помръдна, нито издаде по друг начин някакво безпокойство. Лицето й остана безизразно. Тя вдигна ръка и преди Ерагон да успее да скочи към нея и да я спре, постави ръка върху блестящото кълбо. То стана златно и бяло и се изду, докато не стана три стъпки в диаметър. Елфката затвори очи и наклони назад глава, а на чертите й се изписа неистова радост. Устните й се раздвижиха, ала Ездача не можеше да чуе какво казва. Когато приключи, кълбото проблесна в кървавочервено и в бърза последователност смени червено, зелено, лилаво, оранжево и толкова яркосиньо, че на младежа му се наложи да отвърне очи. После цветът му стана черен, с аура от извиващи се бели пипалца, като слънце по време на затъмнение. Тогава видът му спря да се мени, сякаш липсата на цвят можеше най-точно да предаде настроението му.
Кълбото се отдели от Аря и се приближи към Ерагон — дупка в тъканта на света, обкръжена от корона от пламъци. Заплува пред него. Бръмчеше толкова силно, че очите му се насълзиха. Езикът му беше като покрит с калай, кожата го сърбеше, а по върховете на пръстите му танцуваха електрически нишки. Донейде изплашен, той се зачуди дали трябва да докосне кълбото както Аря. Погледна към нея за съвет; тя кимна и му направи знак да го стори.
Младежът протегна дясната си ръка към бездната, която представляваше кълбото. За негова изненада, срещна съпротива. Сферата беше нематериална, но тласкаше ръката му като бързо течаща вода. Колкото повече я приближаваше, толкова по-силен бе натискът. Той с усилие придвижи дланта си последните няколко сантиметра и докосна в средата сферата.
Синкави лъчи бликнаха между ръката му и повърхността на кълбото — зашеметяваща ветрилообразна светлина, която засенчи блясъка на останалите кълба и окъпа всичко в бледосиньо сияние. Ерагон извика от болка, когато лъчите пронизаха очите му, и сведе глава, примигвайки. После нещо се раздвижи във вътрешността на сферата като спящ дракон, който развива опашката си, и в ума му се появи присъствие, което отмести всичките му защити, сякаш бяха листа в есенна буря. Той ахна. Изпълни го небивала радост; каквото и да представляваше това кълбо, то сякаш бе съставено от дестилирано щастие. Радваше се, че е живо, и всичко около него му доставяше радост в една или друга степен. Ерагон щеше да заплаче от щастие, ала вече не можеше да контролира тялото си. Създанието го държеше на място, а под дланта му все още блестяха лъчите синкава светлина, докато то сякаш пробягваше през костите и мускулите на младежа, спирайки се на местата, където е бил наранен. Накрая се върна в ума му. Въпреки еуфорията, която изпитваше Ездача, присъствието на създанието бе толкова странно и неземно, че той искаше да избяга от него, ала в съзнанието си нямаше къде да се скрие. Трябваше да остане в интимна връзка с огнената душа на сферата, докато тя оглеждаше спомените му, скачайки от един на друг със скоростта на елфическа стрела. Той се зачуди как кълбото може да осмисли толкова много информация така бързо. Докато съществото търсеше, Ерагон се опита на свой ред да се докосне до ума му, да научи каквото може за естеството и произхода му, ала то отблъсна всичките му опити да го разбере. Няколкото впечатления, които успя да придобие, бяха толкова различни от онези, които намираше в умовете на други живи създания, че оставаха напълно неразбираеми.
След една последна, почти мигновена обиколка из тялото му, създанието се оттегли. Контактът между двамата се прекъсна като опъната жица. Лъчите, очертаващи дланта на Ездача, се стопиха в нищото, оставяйки след себе си розови образи, пробягващи пред очите му.