$type=Разказ
Влакът
Железният път слиза от планината и се вие сред хълмове, покрай реката и вековната дъбова гора. Релсите не блестят на слънчева светлина, но белият чакъл, върху който са траверсите, сякаш свети. Край линията са нацъфтели макове, божури, маточина, жълтурчета, а сред туфите трева се виждат малки виолетки. От гората се чуват гласовете на славеи, от време на време почукване на кълвач, крясъци на свраки, а от реката — квакания на жаби. Скоро ще стане горещо. Зноят ще затисне природата и ще настане тишина. Всичко живо ще се притаи да чака вечерното захлаждане, за да излезе и запее песните си.
Драгомир върви бавно между линията и реката. Подпира се на тояжка от леска. От време на време спира и поглежда ту към водата, ту към гората. Живее в малка колиба от другата страна на река Мала речка. Пътниците от бързия влак, който профучава три пъти на ден, често виждаха сухата му и леко прегърбена фигура, изправена пред колибата му или край реката. Понякога с въдица в ръка.
Драго стъпва в реката и бавно я пресича. Малко по-нагоре е къщата му. Барака, оградена с телена ограда. В двора е насадил домати, чушки, краставици и тиквички. Всички растения са отрупани с плод, защото той се грижи за тях. Има и кокошки, които се разхождат из двора и кълват. Пред вратата на сянка лежи стар дръглив пес. Човекът отива до него и го погалва по главата. Вмъква се в къщичката, а после излиза с комат хляб.
— Кът-кът-кът! — започва да вика кокошките и да рони хляб. Птиците се струпват около него и лакомо кълват трохите.
Драгомир Цветков е пенсионер по болест от няколко години. След инцидента с влака. Оттогава живее изолиран от света на това място. Добре му е така. Тих и спокоен живот сред природата. Има си куче за другар, а веднъж седмично пали старото си шеви и отива до града за продукти. Понякога пие бира в кръчмата на главната улица. После се прибира, ляга на мръсния дюшек и заспива. Понякога сънува жена си. Понякога я убива на сън, макар и да не я мрази, затова че го напусна. Даже си дава сметка, че така му е по-добре.
Влиза за малко и излиза с един къшей, буца сирене и домат в чиния. Сяда под черешата и вяло започва да се храни. Често спира да дъвче и вдига поглед към планината. Отвъд нея е миналият му живот.
Пуф-трака-трака-пуф! Задава се влакът. Винаги на време, винаги точен. Профучава покрай къщурката и отминава. Драго се е надигнал, за да види вагоните и пушачите по прозорците. Хората бързат, винаги в движение, винаги нанякъде. И докато профучават покрай света, животът профучава покрай тях.
Чува се търкулване на камъче. Драгомир се надига и поглежда към линията. Странно му е да види жената. Тя върви между двете релси и гледа към гората. От време на време подритва камъче. Струва му се, че е млада. Надали има и трийсет. С отвратителна, модерна прическа е — къса подстрижка и щръкнала коса във всички посоки. Черна коса, а след малко ще види, че и очите ѝ са черни. Кожата ѝ е толкова бяла, сякаш току-що е излязла от корито с мляко. Пътничката се приближава и спира, когато се изравнява с къщата. Той никога не е виждал човек да върви пеш по линия, освен себе си. Забелязва, че е облечена с черен потник и къси дънкови гащета. На краката си носи кецове, а през рамото войнишка мешка. Странна му се вижда.
— Здравейте! — извиква жената. Маха с ръка и се усмивка. Тази усмивка огрява сърцето му и я разкрасява много.
— Бихте ли ми дали чаша вода, защото пресъхнах в тази жега — отново се усмихва тя.
Драгомир ѝ махва с ръка да дойде и я наблюдава как се навежда да се събуе. После нагазва в реката и водата стига до коленете ѝ. Идва боса, държейки кецове в ръка. Глезените ѝ са тънки и нежни, а краката толкова бели, сякаш са от сирене. Приближава се до мъжа и му се усмихва отново. Драгомир потъва.
— Казвам се Ния — и протяга малката си ръка към него.
— Драгомир — смотолевя мъжът и плахо я поема в голямата си мургава ръка.
— Май не говориш много, а? — закачливи пламъчета играят в очите ѝ.
Той вдига рамене, обръща се и влиза в къщата. След секунда се появява с чаша в ръка. Успял е да прокара гребена през прошарената си коса. Отива до помпата и я натиска, докато потече вода. Подлага чашата. Пълни я и я подава на жената. През това време тя е пуснала обувките си на земята и се протяга. Драгомир я гледа. Ходилата ѝ са налепени със сламки и прах.
— Благодаря ти — казва тя, докато поема чашата. Долепя устни до нея и я надига. Пие до дъно. Драго гледа извитата назад шия и как гръклянът ѝ се повдига при всяко преглъщане.
Тя обърсва с ръка мократа си уста. Капчица вода се стича по брадичката ѝ, надолу по тънката шия, през трапчинката на ключицата…