— Ех, добре си живееш ти, Драго. Хубаво е тук — вече е сложила ръце на кръста.
Но не изглежда така, както жена му, когато си сложи ръцете на кръста, а някак по детински забавно.
— Добре е тук! Да, добре е — мрънка мъжът и не знае накъде да гледа.
Ния отива до кучето. Докато Драго ѝ каже да внимава, защото кучето не обича непознати, тя се навежда и започва да го чеше зад ушите.
— Ей, какво хубаво куче си имаш. Другарче! Сладур голям!
Песът ляга по гръб, а тя се разсмива и го чеше по корема. Смее се. Драго е изненадан, че старият му другар така вири крака пред жената.
— Може ли да остана малко да си почина? — пита го тя.
Той свива рамене. Махва с ръка към къщата.
— Влез и легни, ако искаш. Отдалеч идваш, май.
— Отдалеч, друже, отдалеч.
Той взима въдицата, която е подпрял на крушата и казва:
— Аз ще отида за риба, ти се разполагай както искаш.
— Ей, не се ли страхуваш, че ще ти открадна нещо?
— А, ще откраднеш. Мигар има какво освен тоя дръглив пес — засмива се леко Драго и излиза от двора без да дочака отговор. Сякаш я чува да се смее зад гърба му.
Тръгва надолу по течението. Крачи бавно. Навежда се и откъсва дива ягода. Сладка е. Стига до вирче, където мята въдицата.
Слънцето докосва хоризонта. Минал е и последния бърз влак, когато Драго тръгва обратно. На една пръчка е нанизал няколко пъстърви. По пътя откъсва ягоди и ги прибира в джоба си. Влиза в дворчето и някак стъпва по-леко. Сам не си дава сметка, че няколко часа е чакал момента, в който ще завари жената у дома си. Оглежда се.
Кокошките са притихнали в курника. Песът го няма. Тихо е, като се изключат щурците. Отива до крушата, за да подпре въдицата.
— А, ето те и теб. Зачудих се къде се изгуби цял ден — разнася се омаен глас зад него.
— Ами, на̀! Ето! Тука… прибрах се.
Ния вижда рибата и плясва с ръце като дете:
— Е, супер, ще я опечем на жерава, нали? — и без да дочака отговор, взима рибата от ръцете му.
Драгомир наклажда огъня и сяда до него. През това време Ния е осолила рибата, натъркала я е с черен пипер и лимонов сок. Слагат я на най-обикновена телена скара и се вглеждат в огъня.
Жената скача и хваща Драго за ръка:
— Хей, я ела. Ти не влезе вътре — почва да го дърпа и той става.
Влизат в къщичката. Мъжът не може да я познае. Докато го е нямало, тя е измела, измила, изтупала, подредила. Все едно не е неговата бърлога.
— Харесва ли ти така?
— Ами, да. — Той е объркан. Толкова бързо нахлу в личното му пространство.
Тя се усмихва и го прегръща през рамо за секунда:
— Ама и ти си едно дърво.
Той се изчервява и пристъпва от крак на крак, което я кара да се засмее с глас. Излизат и сядат до огъня. Рибата е готова. Ядат без да говорят. Осветяват ги само жаравата и звездите. Луната е зад гората и не се вижда. Чува се бухал. Драгомир изнася две чаша и сипва вино — негово производство. Ния пие мълчаливо. Когато пресушава чашата си казва:
— Късно е вече. Трябва да вървя.
Мъжът усеща колебливостта в думите и бързо казва:
— Прекалено късно е вече. Къде ще ходиш сама по нощите. Остани. Ще спиш вътре.
Вижда усмивката ѝ на беглата светлина и нещо трепка в сърцето му.
На сутринта Драгомир се събужда още с първите слънчеви лъчи. Става и се оглежда. Ния я няма до него в леглото. Снощи легнаха заедно. Снощи тя го дари с топлина. Пробуди чувства, които бе забравил. Докосна струни, които не бяха свирили отдавна. Излиза навън. Надява се тя да е на двора. Но я няма. Тогава вижда влакът. Тъкмо тръгва. Набира скорост. На прозореца на последния вагон вижда тънка фигура, облечена с черен потник и къса черна коса, която е щръкнала във всички посоки. Фигурата го гледа. Влакът набира скорост и се отдалечава.
Драгомир се облича. Взима тояжката, преминава през реката и излиза на линията. Фигурата му куцука по чакъла. Сеща се, че е забравил да нахрани кокошките и кучето. После се успокоява, че няма значение. Кокошките не са заключени и ще излязат. Сами ще си намерят храна. Кучето ще почака, пък ще иде до близкия град, там храна много край контейнерите.
Драгомир върви по линията и слуша скорците и славеите. Птичи хор отдясно и жабешки отляво. Чува свирката на влака. Продължава да върви, докато звукът го обгръща в метал.
$type=Разказ
Лица в снега
Снежинките танцуваха последен танц преди да паднат на земята, където се превръщаха в дебела зимна завивка, под която спяха мъртвите. Дърветата бяха голи и протягаха изкорубени клони към сивото небе. Разхвърляните паметни плочи отдаваха своето на пейзажа, през който Влад се движеше. Светът отдавна не бе същият, какъвто го помнеше. Бяха останали порутени сгради, изоставени градове, обитавани само от банди, клошари, градски вещици и таласъми-пакостници. Тук-там по оронените магистрали стърчаха ръждиви скелети на автомобили, тук-там димяха села и градчета, построени и заселени след Големия край, променил до неузнаваемост картата, бита, културата, отношенията и… Не, политиката не бе променил. Макар сега ролята ѝ да беше тотално различна.