Влад се движеше вече три дни през дълбокия сняг. Беше тръгнал от град Дълбок дол, в който живееше след Големия край по молба на приятеля си Шериф Дифт. Трябваше да стигне до село Гнездоскал, където се славеше, че живее велика знахарка и билкарка, и да я доведе в града. Преди месеци легна болна любимката и господарка на Дълбок дол. Болестта дойде сякаш от нищото и за две седмици я повали на легло. Оттогава господарката Зорница гаснеше. Изредиха се знахари и врачове от близки и далечни села, макар че пътищата бяха опасни, но никой не успя да помогне или да каже какво ѝ е. А наскоро заблуден Елф, който бяха спасили от нападение на болни от бяс прилепи-вампири, спомена за тази знахарка — Крефия се казвала. Това беше последният шанс на Дълбок дол да направи нещо за любимката си. Едва ли щеше да доживее пролетта. Шерифът реши да изпрати Влад, защото беше най-издръжливият и най-ловкият воин на селото. Сега Влад се намираше в това забравено и от мъртвите гробище, където гарвани гледаха с изцъклени като мъниста очи. Дори те мълчаха, за да не пропуснат студа по-близо до себе си. Мълчаха и гледаха. Пореден порив на вятъра изсвири в клоните и завъртя във вихър снежинките и сякаш се чу „Добре дошъл! Добре дошъл!“.
Воинът се спря и изтри скрежта от веждите и миглите си. Огледа се. Пейзажът му бе тотално непознат. Намести меча, преметнат на гърба, върху дебелия мечи кожух, попипа издутината от револвера на хълбока си и направи поредната крачка на изток. Изток — там някъде беше Гнездоскал.
„Добре дошъл, страннико! — чу се глас сякаш от свистящия вятър. — Добре си ни дошъл!“
„Сирено-таласъми?“ — помисли си Влад. Това бяха гадни, долни твари, които се появиха преди около тридесетина години. Красиви жени сирени, които живееха в изоставени сгради, хамбари, гробища и които привличаха пътници с мелодични песни и неприлични предложения. Хората ги кръстиха така, защото напомняха на едновремешните сирени, но бяха сухоземни пакостници.
„Хей, страннико, ела при нас!“ — някакви сенки зад пелената от сняг се раздвижиха.
Влад свали ръкавицата си и извади револвера изпод палтото си.
„Махайте се, нечисти сили. Махайте се от мен, докато не съм ви надупчил.“
„Ела при нас да се забавляваме. Ела!“ — сладострастните гласове приближаваха.
Мъжът стреля в тъмните сенки.
„Ха-ха, любовнико, много бързаш и не уцели!“ — чу се кискане.
Влад закрачи бързо, почти подтичвайки. Трябваше да излезе извън очертанията на старото гробище. Извън него беше в безопасност. Зад него продължиха да валят неприлични предложения, но той не се обърна, докато не видя порутения зид, ограждащ последното място на покой. Позволи си да се обърне назад, когато се понесе нежна, тиха музика. Видя няколко голи красавици, които кършеха тела в сладострастни движения и го подмамваха с ръце.
Тежките му ботуши прекрачиха зида и откъм гърба му се разнесоха гневни викове. Лицата се сгърчиха в отвратителни гримаси, а красивите до преди малко тела се извиха и сбръчкаха. Кожата им посивя, косите опадаха, а дълги змийски езици се стрелкаха през изпочупени зъби. Влад потръпна отвратен и забърза по девствената снежна покривка. Тишината отново се настани около него. Само снегът проскърцваше под тежките му стъпки. Мислено се прокле. Не трябваше да стреля. Сега разкри местоположението си на знайни и незнайни врагове. Спря и клекна в една долчинка. Сви цигара и запуши. Ако до два часа не стигне до селото, ще трябва да пренощува. Трябваше да намери удобно място, където да може да си почине, защото прехода се оказа доста тежък.
Започна леко спускане надолу, а снегът стана по-дълбок и Влад все по-трудно вървеше. Той затъваше. С последни сили успя да премине долчинката и да се изкачи на леко възвишение, което бе почти оголено от бръснещия вятър. Присви очи, за да избегне блясъка на слънцето, и се огледа. В далечината напред видя бял дим на фона на сивото небе. „Слава богу! — каза си. — Ето къде е Гнездоскал.“ Закрачи колкото можеше по-бързо, за да стигне по светло. Слънцето вече бе наполовина зад хоризонта и едва огряваше със стоманеноледени лъчи снежната покривка. С последния отблясък Влад стъпи между първите къщи. Усети, че нещо не е наред. Не виждаше пушек над димоотводите, не чуваше звук. Разкопча кожуха си и постави ръка на седефената дръжка на дишащото оловно желязо. Пристъпваше бавно, внимателно, и се ослушваше на всяка крачка. Тъмнината обаче пълзеше по улицата и обвиваше света в непрогледен мрак.