Влад се вмъкна в най-близката къща, която се оказа студена и безлюдна. Воинът намери вътре одеяло, зави се и извади парче пастърма, което щеше да му послужи за вечеря. След като засити глада си, се уви и заспа.
Събуди го вой на вълк и драскане. Скочи на крака и извади револвера за секунди. През прозореца влетя тъмно туловище на звяр. Изстрелът прекъсна скока на животното и тялото му се просна на пода. Но драскането на вратата продължаваше. Влад се приближи тихо до счупения прозорец, през който влитаха снежинки. През нощта бе започнало да вали отново. Надникна и видя около десетина дълги сенки да бродят около къщата. Показа се и стреля по една от тях. Скимтенето му подсказа, че е улучил, а вълците се отдръпнаха. Само очите им святкаха в мрака. Мъжът се огледа и видя един шкаф, който щеше да свърши работа. Съблече палтото си и избута шкафа с усилие пред зейналия прозорец. Подпря вратата с друг шкаф. Вече бе в сравнителна безопасност. Седна, уви се отново и запали цигара.
Дългата и студена зима бе накарала много животни да забравят безопасността си и да нахлуват в градовете на хората, гонени от глад. Ставаха все по-смели и по-кръвожадни. Влад не смяташе, че ще има проблеми, но все пак реши да не спи. След като угаси фаса, прерови всички стаи на къщата. Освен стара огърлица, не намери нищо ценно. Хората бяха взели покъщнината преди да се изнесат. Вече не се съмняваше, че Гнездоскал е изоставен от жителите си под набезите на глутниците. Само можеше да се надява, че не са замесени и орди гоблини, сирено-таласъми или още кой знае какви изчадия.
Скоро първите слънчеви лъчи се прокраднаха през пролуките между шкафа и черчевето. Влад открехна вратата и надникна навън. Пред него се разкри бял пейзаж, изпъстрен със следи от лапи. Извади меча и нагази в дълбокия сняг. Всичко бе спокойно, затова излезе на улицата и тръгна към центъра на Гнездоскал. Отвсякъде го притискаше глуха тишина. Още преди да стигне до площада, усети миризмата. Всепроникваща. Миризма на кръв. Гледката бе отвратителна. Десетки тела бяха разкъсани и оглозгани. Кръвта бе попила навсякъде и само пресния сняг леко прикриваше следите от трагедията, развила се тук. Влад не разбираше защо хората са се събрали на открито пространство, за да се съпротивляват срещу зверовете. Защитата в сградата на училището или кметството би била по-лесна. Разходи се малко между телата, но бяха толкова обезобразени, че не можа да разпознае знахарката сред тях. Времето изтичаше. Лечителката бе последната надежда за господарката на Дълбок дол. Воинът се обърна и тръгна назад по стъпките си. Спря за миг.
„Шшшшшшш“ — чу някакъв шум зад себе си. Обърна се:
— Ехо? Има ли някой?
Нищо.
Върна се към площада и започна да се надвесва над телата. Отново чу провлаченото „шшшш“ иззад един труп. Наведе се над него и видя, че това е знахарката. Половината лице липсваше. Дръпна тялото и под него видя най-мръсното същество, свило се на топка и треперещо от студ и страх.
— Ела, не се бой!
Нещото се надигна и Влад видя, че това всъщност е момиченце на възраст около 12 години, облечено в дрипи, подгизнали от кръв и покрити с мръсотия. Тя колебливо се надигна, но веднага падна назад. Хлипането се усилваше.
— Ще те взема, не се бой! Няма да те нараня! — каза воинът и веднага се сети, че дядо му му беше разказвал, че едно време е имало неща, наречени филми и че най-използваното клише в тях освен „Всичко ще бъде наред!“ е било „Няма да те нараня“. Споменът за дядо му го накара да се усмихне. И явно точно тази усмивка вдъхна доверие на детето.
Мъжът протегна ръце и го вдигна, а то се разплака. Повтаряше само „баба“ и протягаше ръце към безжизненото тяло на знахарката. Влад понесе детето по улицата към къщата, в която прекара нощта. След стотина метра снеговалежът се засили. Температурата рязко падна. Мъжът преметна палтото си върху момичето и го притисна до тялото си. Влезе в къщата и я сложи на масата върху едно одеяло. Отиде до камината, за да запали огън и да се сгреят, защото студът бе изпълнил света.
Клекна и подреди съчки, върху тях — по-дебели дърва. Бръкна да извади кремъка, когато чу ръмжене и се обърна светкавично. Огромен вълк стоеше до масата, където детето се бе поизправило и ококорило огромни очи от страх. Вълкът душеше въздуха към малката, като същевременно погледа му не се отлепяше от възрастния. От време на време ръмжене се разнасяше от гърлото му и огромните зъби лъсваха между червените му бърни.