— Кои сте вие?
— Ние ли? — в един глас отговориха трите. — Ние сме ти, ние сме твоята майка, ние сме твоята баба, ние сме твоята дъщеря. Бъди здрава!
После една по една се наведоха над нея и я целунаха по челото.
Силвия остана сама.
$type=Разказ
Пладне
Играта на дявола
Времето бе прекрасно за разходка. Смутно време през топла зима. Нестабилна държава и изнервени хора, които биваха управлявани повече от шест месеца от нежелано правителство с олигархични интереси.
Дяволът се разхождаше с удоволствие по шумните софийски улици, неособено добре изчистени от кал и отпадъци, храчки, смачкани вестници и обвивки от дюнер. Той се забавляваше. Освен вече изброеното, доста иноверци се подвизаваха тук. Как да не си щастлив! Беше се предрешил в черен костюм, макар и малко демоде, лачени чепици и бастун със седефена дръжка. Гарвановочерната му коса бе сресана назад и напомадена. Светлите си очи криеше зад тъмни очила с дебели рамки. Криеше ги, за да не плаши хората. В дъната на зениците му грееха вечните пламъци на ада. Светеше болката на милиони изгубени души, които му служеха и даваха сила да продължава да върши делата си. Взимаше надмощие и той го усещаше. Това още повече повдигаше настроението му.
Спря се пред витрината на един магазин близо до „Витошка“ и се загледа в отраженията на хората, които бързаха зад гърба му. До него малко момченце дърпаше майка си към вратата, а тя се опитваше да му обясни, че бързат. Дяволът с тиха стъпка се приближи, наведе се рязко към детето и му прошушна нещо на ухото. Симо спря да се дърпа и тръгна с майка си. Тя се извърна към непознатия рязко, с желание да му се скара, че е нарушил личното им пространство, но когато го погледна, сякаш хиляди ледени игли се забиха в лицето ѝ и бързо закрачи, така че малкото дете трябваше да подтичва след нея. Тънка усмивка заигра на устните на Дявола.
Симо си играеше в стаята с новото камионче, което бе успял да измоли от майка си. Имаше жълта кабина и червена каросерия, която се вдигаше като въртиш едно червено колелце. Отпред на калника пък имаше една макара с дълъг конец и кукичка накрая.
„Бръъъъм“, бръмчеше Симо, „дрррррр“, казваше, докато въртеше червеното зъбчато колелце, за да вдигне каросерията. И после пак „бръъъъм“. След десетина минути Симо паркира камиончето под леглото си и тихо излезе от стаята си. Надникна в спалнята, където дремеше бабата, която го гледаше следобед, и влезе в кухнята. Примъкна една табуретка и се качи на нея, за да достигне горното чекмедже на шкафа над миялната машина. Бръкна вътре, взе клещите на баща си и една ролка с тел и слезе. Тихо, по чорапки, излезе от апартамента и се качи на горния етаж.
Там клекна и се ослуша. Беше спокойно. Течеше работен ден и само пенсионерите си бяха по домовете. Разви телта и върза единия край за перилата, ниско долу на третото стъпало. Изтича бързо обратно в кухнята. Качи се на табуретката и взе един пирон и чука. Върна се на стълбите, заби пирона в стената, като след всеки удар с чука се ослушваше, а после с клещите отряза другия край на телта. Върза я за пирона. Прибра се вкъщи, затвори вратата, прибра инструментите и телта в чекмеджето, върна табуретката и пак влезе в стаята си. Дръпна камиончето и започна да бръмчи отново.
Към 18:30, малко след като майка му се прибра, откъм стълбището се чу тупурдия, нещо тежко падна. След това суматоха от гласове, сирена на линейка. Симо успя да надникне иззад майка си, която уплашена стоеше на входната врата. Видя Стефка, комшийката от горния етаж, която лежеше с разперени ръце на стълбищната площадка, а вратът ѝ бе странно извит. Симо усещаше, че нещо лошо се е случило и не се възпротиви, когато жената, която го гледаше, го дръпна назад. Гласовете на възрастните звучаха нервно и уплашено. Някъде се чуваха хлипове. Преди да си легне Симо чу, че леля Стефка е „умряла“, каквото и да значеше това. Самият той не знаеше значението на тази дума, но предусещаше, че повече няма да я види и тя да му дава тайно домашни курабийки.