Тя се отдалечи бавно, посипвайки пясък в следите на хилядите други хора, минали преди нея. Отдалечи се между телата и изчезна, подобно на лятна мъгла, прогонена от топлите лъчи. Допих бирата си, поплувах малко и се прибрах в квартирата. Имах чувството, че съм изпуснал последния автобус за Йерусалим и сега само трябва да чакам тръбите, известяващи второто пришествие. Опитах се да пиша, да се насиля да наредя поне четиристотин думи. Но когато луната изгря, срещу мен от екрана на лаптопа се блещеше празен уърдовски файл. Ядно затворих капака. Облякох се и излязох. Дали една разходка през градината и покрай морето щеше да проветри главата ми и да измие вълшебницата от плажа? Надявах се, защото нямах друг избор. Не ми се виждаше и възможно да я намеря сред пластовете туристи, налягали по плажа от сутрин до мрак. Игла в купа сено! Вървях в сенките и вдишвах свежия и вече леко прохладен морски въздух, оставих бриза да си играе в косата ми и се опитвах да не мисля за нищо.
Стъпките ми ме отведоха до рибарското пристанище, където се полюшваха вързани лодки. Чуваше се плясъкът на вълните в киловете им, а от време на време и далечен крясък на чайка, звуците на нощен град и противна музика в далечината. Седнах и се загледах в морето.
(Морето е черно и яростно бие…)
Лунната пътека криволичеше между вълните, бягайки все по-близо към мен.
И тогава я видях. Момичето с морските очи излезе от водата с елегантно движение — просто се хвана с две ръце за кърмата на една лодка и се вдигна. Стъпи и тръсна косата си, която изглеждаше катраненочерна — пълен, сюрреалистичен негатив на бялата кожа, светеща в тъмата. Облече тънка блуза върху все още мокрия си бански и къси панталони, и прескочи от борда на лодката на дока. Тогава ме видя. Очите ни се срещнаха.
— Да не би да ме следиш? — Гласът ѝ звучеше меко и леко гърлено.
— Моля?
— Сутринта и сега! — Приближи се с няколко стъпки. Така или иначе трябваше да мине покрай мен, за да се отдалечи към брега.
— Няма такова нещо. Излязох да се разходя, а после морето ме заплени и… седнах да се насладя. — Защо изобщо ѝ обяснявах?
— Така е! — обърна се тя и погледна в посоката, в която гледах. — Морето е магия!
— Бяла или черна? — реших да се пошегувам.
— Истинска! — отвърна, без да ме поглежда.
Замълчах. Стояхме няколко минути, всеки със своите мисли, зарели погледи във вълните. Тя първа наруши тишината:
— Много е хубаво долу.
— Да плуваш във вълните ли?
— Не, долу. В дълбините! Да се гмурнеш и да остане туптенето на кръвта в ушите; бученето на водата; меките и плавни движения; тишината и чистотата. Оставаш напълно сам със себе си. Ти и магията! Прекрасно е!
— Не ми звучи много приятно — признах аз, а тя се разсмя звънливо и ме погледна шеговито, докато луната рисуваше луничките ѝ.
— Сигурно не си израснал тук, край морето!
— Да… полето ражда тикви, нали знаеш — присъединих се към смеха ѝ аз.
— Искаш ли да се разходим? — предложих неуверено.
— Не днес. Има празненство в морския замък на царя на русалките — усмихна се тя и бързо изтича покрай мен.
Силуетът ѝ се изгуби между дърветата на градината. Прибрах се и легнах да спя уморен.
Следващата утрин бе прекрасна. Жълто вълшебство, окъпано от слънчеви лъчи. Отдалеч се носеше детски смях. Взех си бърз душ и слязох до градината, за да изпия съживяващо кафе, когато я видях да стои на една маса, разтворила книга. Пред нея вдигаше пара чаша, най-вероятно с чай. Приближих се тихо, загледан в голите рамене, през които минаваха тънки презрамки на лека, бяла лятна рокля.
— Сега имам чувството, че ти ме следиш.
Тя се обърна сепнато, а после се усмихна така, че всичките ѝ луничките грейнаха като малки слънца.
— Не, аз бях тук преди теб. Значи ти ме следиш.
— Мога ли да седна при теб. Имам отчайваща нужда от кафе — дълго и силно.
— Разбира се — махна с ръка към стола до себе си.
След минути напитката бе пред мен, а двамата бяхме потънали в разговор за книгите, които обичаме, за хобитата си. Когато разбра, че съм писател, тя ме изгледа сериозно и заяви:
— Аз понякога пиша стихове.
— Страхотно, мога ли да ги видя?
— Не — намръщи се тя. — Те са мои.
— Ясно, че са твои, но не искаш ли някой друг да ги прочете, да се зарадва на умението ти, да те похвали?
— Не, разбира се. Те са мои! Парченца от душата и сърцето ми. Кой би искал да раздаде цялото си съществото на непознати! Как би съшил после сърцето си? Мислите си? Мечтите си!
— Не съм гледал на нещата от тази страна — честно признах аз.