Той се чудеше как този Исус е изкупил греховете, като виждаше всеки ден толкова несправедливости, толкова болка и наранени души. Защо тази жена говореше от негово име и защо само обижда? Защо не вижда къде е истината? Нали баща му бил пътят и истината, и животът? Георги бе забелязал, че като присвие очи, разпятието прилича на лице — дланите на Исус изглеждаха като присвити демонични очи, хоризонталната пръчка като нос, а стъпалата като присвита уста. Сънуваше понякога как това разпятие се променя в дяволско лице, отлепя се от стената и обхваща главата на госпожа Звероучение. Тялото ѝ започва да расте, да се покрива с люспи, докато ръцете ѝ се издължават, завършвайки с криви нокти.
От мислите го изтръгна болка. Г-жа Петкова го бе ударила с мухобойката си през лицето и крещеше:
— Не ме ли слушаш, копеленце адско?! Имаш по-важни мисли, така ли! — Следващ удар го накара да се свие в ъгъла. — Стани и посрещни наказанието, което Той ти праща. Стани, малък дрисльо!
Ударите се сипеха един след друг, сълзите му течаха. Бе свил глава между краката си и скръстил ръце зад тила си, така че да се предпази максимално. Изведнъж ударите престанаха. Нещо се разтресе. Звероучителката замръзна. Георги надигна глава предпазливо. Полилеят се люлееше. Чашите тракаха. А една падна.
— Земетресениеееее! — нададе кански вик учителката.
Тръгна, олюлявайки се, към вратата, но се спъна в стола, който се бе катурнал и падна. Георги стана. Видя как кръстът се люлее бясно на стената. Чуваше се бучене. Дали това се чуваше, когато демоните излитаха от Ада, за да нахлуят в човешкия свят и да вземат душите на грешниците?
Видя, че госпожата се надига на ръце, лицето ѝ бе в кръв. Явно се бе ударила в ръба на бюрото. Изфъфли нещо. В това време разпятието падна и се търколи до краката му. Георги го вдигна. Сякаш ток премина през тялото му. Гледаше го в ръцете си и го стискаше до болка. Премести поглед към Звероучителката. Тя го гледаше, а в очите ѝ се четеше страх.
Вдигна парчето дърво и с все сила го заби в лявото ѝ око. Слуз и кръв бликнаха и покриха мазното от фон дьо тен, омразно лице. Тя падна, изхърка и замря.
Трусът затихна. Георги извади кръста с джвакащ звук, избърса го в блузата на госпожата и излезе. Затвори вратата зад гърба си. Пъхна оръжието в колана на дънките си и пусна ризата върху него. Излезе от двора на училището и тръгна към парка. Повече никой не го видя.
$type=Разказ
Танцът на смъртта
„Нощта е по-тъмна от козината на Бош“, помисли си старицата, докато лежеше в тъмната студена стая и гледаше към прозорчето, през което леко прозираше светлината от звездите. Бош беше верен другар повече от седемнадесет години. Прекрасно овчарско куче. Чисто черно. Само на едната лапа — тъмнокафяво петно. Точно цветът на това петно ѝ напомни за картината на Йеронимус Бош „Седемте смъртни гряха“, по-скоро на расото на свещеника от нея. Този, който олицетворява лакомията. Дали заради това, или заради друго, и кучето имаше нескончаем апетит към храна. Често Дилайла се чудеше над въпроса къде побира толкова храна това животно. А после умря. Остави я сама. Старица, която тихо лежи нощем и крадешком гледа през прозореца си.
Пердетата са разпокъсани и висят като парцали от корниза, който не е бърсала от прах от… самата тя не знае кога. Паяжини се спускат от ъглите почти до земята. Пъплят паяци, увиват заплелите се мухи и бавно ги изсмукват. Животът изтича бавно, докато остане кухата им обвивка, която напомня за безсмисления живот. Старицата сякаш чува търкането на власинките на арахноидите по тънките копринени нишки. Понякога долавя звука на смилане на соковете от мухите и нощните пеперуди.
Докато можеше да става, отваряше прозореца и светваше лампата. Стаята се пълнеше с всякакви нощни летящи твари — верни поданици на мрака. А когато легнеше и целия свят заспиваше, тя слушаше звуците, които издаваха. В началото чуваше само как по-едрите пеперуди се блъскат в полилея или стъклото на прозореца, а после слухът ѝ сякаш се тренира да улавя само честотата на насекомите. Чуваше полета на молец. Чуваше този молец как се храни. Звукът ѝ бе толкова приятен, че изкара вълнени дрехи от един сандък, за да ги примами. Призори чак заспиваше опиянена.
И сега лежи и слуша как паяк се спуска по тънката нишка. Въпреки катаракта си — а може би точно благодарение на него — вижда малката черна топчица, която ловко се насочва към плячката си. От всички звуци, които долавя, най-неприятен ѝ е жуженето на мухите. Най-вече шумът от потриване на крилата със задните им крака. Но няма как. Търпи ги, защото подхранват армията ѝ от паяци. Старицата Дилайла се усмихва.