Затова, когато видях в тази дупка да седи срещу мен Томи, аз реших, че съм умрял. Прегърнах го и се разплаках като малко дете. Галих го, прегръщах го, рошех косите му, отдалечавах се, за да погледна в невинните му очи, които ми липсваха с години, после пак почвах да хлипам и да го прегръщам. След време явно му омръзна, защото ме избута с ръка:
— Тате, стига, нямаме време за това.
— Как нямаме време? Томи, ние сме в безвремието. Вече само вечността е пред нас. Ще сме вечно заедно, мило мое дете.
— Тате, ние не сме мъртви — каза той. — Поне ти не си… Все още.
Това ме изненада.
— Томи, какви ги разправяш, миличък?
— Слушай сега, тате, слушай, защото няма време. Ще ти доведа още хора, ще видиш и чуеш доста неща, а после трябва да действаш. Само ти можеш да го спреш. Само ти. И всичко ще бъде наред.
От тъмнината излязоха две деца — момче и момиче — рижи, с лунички. Колкото и да бе голяма възрастовата граница, не можех да не видя приликата с Лудото Марче. След тях за ръце излязоха мъж и жена — без да ми казват разбрах, че са „Страхиловата“ двойка прелюбодейци, след тях се появиха още няколко мъже, жени, деца… А Томи ми каза, че всички са жертви на игрите на Грааг. Всички са мъртви, заключени на това проклето място от злия гарван. После ми дадоха една торба.
Томи каза:
— Като дойде време, я отвори и всичко ще се нареди.
— Кога ще се видим, момчето ми? Не искам да се връщам. Няма живот за мен, след като… след като… — Тук гласът ми ме предаде.
— Скоро, скоро ще се видим. Тръгвай сега.
Всички души помахаха с ръце и излязох от дупката.
Върнах се в средата на каменната спирала и зачаках. Чух шума. Вятърът ме връхлетя. Загубих съзнание.
Стаята — килия — бе все същата. Матракът все така мръсен, но аз вече бях друг. Бях видял моя Томи и помнех какво ми прошушна, докато излизах от дупката.
„Не ти ме уби, тате, Грааг ме уби.“
Това ми даваше сила. Торбата се бе превърнала в една малка кесийка, която намерих в джоба си. Чух изщракване. Вратата се отвори. Предпазливо надникнах навън. Нямаше осветление, а вече сумрак се промъкваше из ъглите и свиваше легло. Страхил също се измъкна от килията си, а след него бос крак подаде и Лудото Марче.
— Какво става, дивако? — попита ме Страхил.
— Не бойте се. Вървете след мен!
— Не усещам сярата. За първи път не усещам сярата — каза Марчето.
Тръгнахме по коридора. Стаята на доктора бе с отворена врата. Надникнах и го видях — гол, черен и полуразложен труп, който ритмично клатеше едрогърдата сестра, която сега бе просто череп с коса върху сбръчкано като пергамент тяло. Чуха ни и се извърнаха в един миг и двамата. Устите им зейнаха и змийски езици се протегнаха от тях.
Двамата се откъснаха от сластта и тръгнаха към нас със зли изражения на лицата си.
Страхил пристъпи напред. Беше извадил ножа. Бях сигурен, че това е ножът, с който е заклал прелюбодейците. Замахна и го заби в слабините на доктора, който падна с отвратителен гъргорещ звук. Лудото Марче се приближи до сестрата и обви кокалести пръсти около шията ѝ. Бях сигурен, че точно така е удушила децата, заслепена от Грааг.
В кабинета останаха два трупа. Излязохме на двора и се огледахме.
Чух шум. Надигна се вятър. Не толкова горещ като в отвъдната земя, но все пак топъл. Прикрихме очи с ръце и след миг видяхме Грааг.
— Къде отивате, твари безполезни? Къде отивате гниди на гъза на вселената? Роби мои, върнете се!
Сякаш нещо се опита да ме побутне, за да се върна обратно. Краката ми почти сами тръгнаха обратно към килията.
Страхил бе паднал, а Марче се държеше за главата и виеше. От ушите ѝ шуртеше кръв.
Бръкнах в джоба и извадих кесията. Жълтото око на Грааг ме гледаше. Отворих я. Хиляди черни пера излетяха от нея, завихриха се около птицата все по бързо и по-бързо. Самият Грааг започна да се върти с отчаяни писъци. Скоро неговите пера започнаха да се отскубват и да политат с рояка, даден ми от Томи.
Грааг се разпадна разкъсан от перата, които бе оставял при всяко едно свое убийство. Вятърът утихна. Помогнах на Страхил и Мария да станат. Тримата тръгнахме бавно по пътя, обратно към света. Три намерени души.
$type=Разказ
Къщата на изгубените лица
Изгуби се в гората, точно когато бе решил, че е намерил верния път. То май винаги така ставаше. Когато решиш, че си излязъл от блатото и потъваш пак.