Беше тръгнал с колата до съседния град, когато спукана гума го застави да отбие встрани. На мястото, където закъса, гората бе гъста и стара, а дърветата преплитаха клони над старото, неизползвано вече шосе и дори през деня трудно пробиваше слънчев лъч. Уханието на мокра земя, зеленина и смола, гарнирани със сумрака създаваше усещане, че се движи през магическо блато.
Грешката му бе, че реши да не следва напукания асфалт, а да мине напряко през леса. Вървя може би час и вместо да излезе на големия междуградски път, се озова на брега на река. Странното бе, че не знаеше коя е реката и накъде отива. А мислеше, че познава целия район. Зад реката се издигаха ридове, чиито върхове бяха побелели от сняг.
Стъмваше се и започваше да става хладно. Чу се бухал. Крейг загърна ризата около тялото си и реши да тръгне по брега по посока на течението. Забърза покрай реката. Искрено се надяваше, че скоро ще излезе на пътя и ще може да стопира кола. Не му се искаше да нощува в гората, за която бе чувал и страшни истории.
Вървеше леко прегърбен и сгушен в яката на ризата си, за да ограничи горския хлад, който се промъква под дрехата. Камъчета се търкаляха под кубинките му и цопваха във водата. Край реката хор от жаби сякаш го поздравяваше.
Изведнъж реката зави надясно, а пред него се оказа огромна канара, която можеше да заобиколи само отляво. Изпсува тихо и тръгна. Знаеше, че се е изгубил, както знаеше, че жълтата луна го гледа от небосвода. Заобиколи огромния скален къс и се закова на място. Пред него лежеше човек.
— Хей!
Тишина.
— Хей, човече?
Тишина. Крейг се приближи.
— Хей, приятел, какво ти е?
Бутна тялото пред себе си. Усети отпуснатостта му и още преди да го обърне знаеше, че си има работа с труп. С глух звук трупът падна по гръб и в същия миг Крейг се извърна и повърна обяда си от сандвич с шунка, полят с кутийка пепси.
Цялото лице на човека липсваше. Сякаш бе отхапано. Тук-там висеше кожа и покрити с кръв кости. Крейг избърса с ръка устата си и се насили да погледне тялото отново.
Освен липсващото лице, видя, че гърлото бе сякаш разкъсано. Дали не бяха диви животни? И ако бяха, защо нямаше повече следи от ухапвания? Тялото бе вкочанено, явно лежеше тук от доста време. Изправи се и понечи да изтупа колене, когато видя в далечината светлинка между дърветата. Зарадва се и хукна презглава натам.
След първите дървета на започналата отново гора се издигна снагата на двуетажна каменна къща. Крейг не я огледа. Стрелна се към дебелата дъбова врата и почука с направеното от ковано желязо чукче. То представляваше дяволска глава с отворена уста, от която излизаше дълъг език, който стигаше до металната плоча и така възпроизвеждаше звука. Мъжът не забеляза тези детайли. Пристъпваше от крак на крак нервно и се оглеждаше. Стори му се, че въздухът стана по-тежък за дишане. Главата му се замая. Почука нервно пак и извика:
— Хей, има ли някой? Отворете!
Иззад вратата се чу шум и той отново похлопа.
— Сега, сега… — чу се глух глас.
Последва кратко тропане и дъбовата врата, обрамчена с ковано желязо се отвори. През пролуката Крейг видя малката глава на дребна старица. Тя намести очилата си с дебели рамки, които се бяха смъкнали на върха на гърбавия нос и попита:
— С какво да ви помогна, млади човече?
— Изгубих се, госпожо. Дали бих могъл да проведа един телефонен разговор?
Жената се усмихна и отвори широко вратата.
— Заповядай. Аз съм госпожа Шулц. Влез. Влез.
Крейг влезе и се огледа. Попадна в огромна стая, която май заемаше целия първи етаж. В единия ѝ край бумтеше камина. Пред нея имаше ниска масичка, около която бяха разположени два фотьойла, достойни да мебелират Овалния кабинет. От единия ъгъл започваше огромна библиотека, която стигаше до входната врата, а в другия край на стаята гостът видя голяма готварска печка, която работеше както на газ, така и на дърва, маса за хранене с шест стола, бюфет със съдове, а в дъното подобна врата, като тази, през която влезе.
— Ела, господине. Седни край огъня да се сгрееш — усмихна се дребната жена, разкривайки пожълтели зъби. — Синът ми ще се прибере скоро и ще седнем да хапнем — не спираше да бъбри жената: — Той излезе на лов, но скоро ще дойде. Откакто жена му го напусна, е станал особняк, но не е лош човек, а пък да знаете, телефон нямаме. Хич не стигнахме до първа вноска дори. То и кой да ни търси, тук сме сами двамата с него, нямаме родни…
— Госпожо, госпожо — прекъсна я Крейг, — навън, на пътеката има тяло. Не искам да ви притеснявам, но трябва да отидем да видим и да проверим.
Старицата го погледна и се засуети около печката за готвене.
— Ще отидете като дойде сина ми, аз така не излизам сама. Пък и с непознати в гората… — На мъжа му се стори, че старицата сякаш стана по-предпазлива и по-затворена.